Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Спомени за Александър Геров

13.03.2019 1

Изд.Прозорец подготвя новото издание

 

В изд. Прозорец предстои излизането на книжка със стихотворения
на Алексадър Геров, съставител и автор на предговора е Марияна Фъркова.

 

 

МАРИЯНА ФЪРКОВА

 

ЗИМНИ СПОМЕНИ ЗА АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

 

Далечната 1967 година. Набиращият скорост и енергичност литературен критик и журналист Атанас Свиленов през един зимен ден за първи път посещава Александър Геров, за да вземе интервю от известния поет. Обрисувана е чудна картина, в която има по малко от всичко: и от атмосферата на някогашна София, и точно уловени черти от фигурата на твореца; с няколко изразителни изречения е анализиран творческият му почерк, а разговорът засяга актуални проблеми на времето, които вълнуват и двамата. Ето първите впечатления, които обикновено са и най-верните:

„Човек спокойно би помислил, че това не е квартал на милионна София, а някакво малко провинциално градче. Улиците са тесни и непавирани, а къщите – всяка една с миниатюрно дворче – са едноетажни, ниски, сгушени в зеленина. Помня деня, когато за пръв път дойдох на гости у Александър Геров – беше зима, навалял бе дълбок сняг и владееше такава неочаквана тишина, сякаш само на двестатина метра долу под „Лозенец“ нямаше никакви тежко скрибуцащи трамваи, нямаше никакво трескаво автомобилно движение. Малката къща, и без това разположена в ниско, до която се спускат няколко стъпала, беше почти изчезнала в снежните преспи. Пушеше само коминът и всичко изглеждаше някак странно нереално, като в приказка. И също като в детските сънища на прага се появи един вече не съвсем млад мъж с късо цигаре между зъбите, но с лице по юношески открито, със закачливо пръснати над бузите ситни лунички. И макар да знаех, че това е домакинът, някакво чудно чувство не искаше да ме освободи, будеше у мен представи за добродушните гноми от приказките, за мъдрите и топлосърдечни стари вълшебници.

Но нима всъщност обитателят на тая притисната от снеговете малка къща не беше един своеобразен вълшебник? Не се ли творяха зад тия нарисувани със скреж прозорци истински чудни дела? Не се ли раждаха в това тихо усамотение стихове, които отиваха долу при всички хора? Не проникваше ли оттук, като от някаква невероятна обсерватория, той до необятни хоризонти, до „дълбоки тайни“, до „далнини прекрасни“? Не съзираше ли той оттук една самотна изтерзана душа чак нейде в стаята-кошер на нюйоркски небостъргач, душа, която му е близка, която може да го дари с любов и щастие?

Всъщност вътре наредбата е най-обикновена, съвсем скромна и проста. И както къщата и дворчето, и тук всичко е някак миниатюрно. Стаите са малки като кутийчици, кабинетът на поета е с такива размери, че ми е даже чудно как толкова голямо старо бюро е успяло да се смести. Спомням си, че Гео Милев нейде споделяше впечатления от едно посещение при Емил Верхарн и отбелязваше колко малък е домът на белгийския писател, колко всичко е чуждо на импозантността, на едрите мащаби и обеми. И добавяше, че във всичко това се оглежда творческата природа на Верхарн – и в поезията си той е чужд на крупното, пространното, предпочита не да се разположи нашироко, а да вникне навътре, в дълбочина...

Бих могъл, струва ми се, с пълно право да отнеса тия констатации за Александър Геров, който също в цялото си досегашно творчество не е проявил каквато и да било склонност към едрите измерения, към широко разгърнатите платна. Стиховете му се отличават с пределен лаконизъм, с отсъствие на каквито и да е украшения, добавъчни орнаменти. Най-често те са от два-три куплета. И повестите, които в последните години написа[1], също се отделят с вътрешната си сгъстеност от многото неприятно набъбнали произведения на редица белетристи...“

 

Геров от дълги години, много преди моето приятелство с него, вече живееше на ул. „Т. Петров“ (днес „Райко Алексиев“ в квартал „Изгрев“). Къщата в „Лозенец“ бе разрушена, зимната приказка – останала единствено върху страниците на книгите – точно така, както става с всички хубави приказки. Бяха отминали годините на арести, на следване в университета, на смяната на много работни места, на големите страхове и маниите, на попаданията в психиатрията, дните на тревожна възбуденост, най-добрите стихове бяха вече написани, догматичните съвети на мнозина литературни критици, отправени не само към перото на Геров, оставаха в далечното минало, Борис Делчев, който почти през целия си живот го бе подкрепял и като поет, и като приятел, го нямаше, мъртва беше и съпругата на поета – Тамара. Атанас Далчев вече го бе нарекъл „материалист-мистик“, Иван Пауновски – „оголено сетиво, бяло като кост“, Здравко Петров – „самотно явление“, Божидар Кунчев бе написал своята книга за него и определил поезията му като „вълнуваща и пленителна философия на човешкото съществуване“, а Едвин Сугарев талантливо и вещо се бе вгледал в дълбочината на стихотворението „Еделвайс“. За личността и творчеството му се бяха появили десетки статии в пресата, още „приживе се бе превърнал в емблематичен знак на поезията“ (П. Караангов), вече бе дал едни от най-интересните си интервюта в телевизията и радиото, с негово участие бяха заснети няколко филма, от които най-впечатляващият бе този на режисьорката Светла Пейчева. Интересът към големия творец все така не стихваше. Домът му беше храм на поезията, който можеше да прекрачи всеки, но той допускаше малцина до душата си. Мнозина от изкушените в словото по някакъв необясним начин бяха странно хипнотично увлечени от това да се докоснат до него – някои се престрашаваха и прекрачваха прага на дома му, други се обаждаха по телефона или само с писма, а имаше и такива, които оставаха едва в началото на коридора, те така и не разбраха защо Геров не ги прие. Посвещаваха му се всевъзможни стихотворения, непрестанно някой го молеше да прегледа негови или чужди стихове и да изкаже мнението си, той получаваше цели камари от току-що излезли стихосбирки на поети от всякакви възрастови групи. Никога не съм чувала някой да говори каквото и да било против него – нещо, твърде рядко в нечистите ни литературни нрави. За сметка на това обаче всички, допускани или не в дома му, чели или недочели поезията му, наясно или не с неговия характер, проявяваха странна ревност и дори нетърпимост към всеки, който се опитваше по един или друг начин да се докосне до поета, да остави някакъв искрен документ от общуването си с него. Наричаха го „жив класик в литературата ни“, „легендарна личност“, обединяваше хора с различно мислене и нагласи, общуваше с хора от различни поколения, беше в състояние да сприятелява и обединява, да прониква в невидимото, да отдели важното и винаги да подкрепи и поощри талантливото. В дома му цареше такава хармония и топлота, която дава живот на всичко в стремежа му към свободно развитие в избраната посока. Котката Маруся лежеше спокойно отпусната върху огромното бюро на поета, където най-голяма територия бяха заели снимките, от които гледаше Тамара. След това Маруся скачаше, подгонена от някакъв копнеж, отиваше, за да легне близо до ръката на поета, доживявайки последните години от живота си. Той ставаше да полее цветята.

И до днес го виждам, седнал срещу мен на удобния си стол в хола с гръб към прозореца, на фона на пердето с големи кафеникаво-жълти цветя, и срещу вратата. Вперил е в мен внимателен поглед, в който се чете радостта от общуването, а аз знам за неговата свръхчувствителна душа, преминала през кръговете на ада, ад, за който така и никога не говорихме. Появила съм се неусетно, изкачвайки стълбите до жилището му на третия етаж и леко поспирайки пред полуотворената му врата. Не сме се уговорили за точен час, защото е поредният петък, вероятно пролуката на тази врата ме е чакала през целия ден. Наблюдавам внимателно набразденото му с дълбоки бръчки лице, рехавата му брадичка като на някой Източен мъдрец, меката топлина на очите му, които винаги изразяват радостта си от чисто човешкото присъствие. В самотните си издължени, кокалести пръсти неизменно държи цигарето си и пали цигара след цигара, като не забравя всеки път да погледне часовника си, за да се увери, че е минало достатъчно време от предишната изпушена цигара. Стаята се изпълва с облак от дим, в който потъват леглото, масата, столовете, огромното бюро, транзисторът, картините, снимките, множеството саксии с цветя, всичко. Стените са изпълнени с картини и снимки, сред които се откроява сватбената фотография на Геров и Тамара, а повечето картини са на известни художници: Константин Щъркелов, Никола Танев, Мана Парпулова, Кирил Цонев, Генко Генков, Иван Кирков, Иван Яхнаджиев…

Някъде в това пространство от светове се носят и думите на брат му, актьора Георги Геров, който ми разказва за общото им минало: „все още го наричам „батко“, макар и да съм вече около 70-годишен. (…) Най-сетне разпиляното ни семейство се събира в къщичката ни на „Цветна градина“ в „Лозенец“. 1944–1952 – осем трудни, но щастливи за всички ни години. Трудни, защото недоимъкът продължаваше; щастливи, защото бяхме заедно и живеехме с надеждата и вярата в един нов и по-справедлив свят. Батко започна работа в Радио София. За първи път в семейството ни влиза „мъжка“ заплата. Преживяваме първата топла зима, защото батко купува въглища. Ах, с каква радост ги пренасяме и не искаме да свършат! А колко щастлива е мама! И сега я виждам в малката ни кухничка, свила се като коте на миндерчето, загасила е лампата, а печката бумти и хвърля светли отражения по таванчето. От прозорчето тя гледа затрупаната със сняг градина, а вътре е топло...

Облеклото ни в буквалния смисъл беше това, което носехме на гърба си. Батко – с войнишки дрехи, аз – с кърпената си ученическа униформа, брат ми Павел – с някакви вехтории. Обувките ни – кръпка до кръпка. Спомням си такъв случай. Мама изпира оскъдното ни бельо, простира го на двора, а когато изсъхне, го прибира, мокри го и наново го простира. Едва по-късно разбирам защо е правила това. Изпитвала е неудобство и срам от съседите, че прането ù е толкова малко. Каква трогателна сиромашка изобретателност!“ (…) И ето сега неизвестно по какви закони ме пренасят в градината на нашия дом в „Лозенец“, през пролетта. Виждам вълшебната картина – с много разноцветни храсти и цветя. Гълъбите в гълъбарника гукат. Около кръглата маса, тя е воденичен камък, който докарахме от Копривщица, под вишната, приличаща на разцъфтял бял облак, седят и разговарят Атанас Далчев, Борис Делчев, Иван Пауновски, Радой Ралин, Тамара Тачева – съпругата на поета, и самият Александър Геров. Господи, какъв жив букет! Гледката е толкова впечатляваща, че изпитвам истинско неудобство до тези Големи в българската литература да приобщя и своето присъствие, както и това на съпругата ми Милка Янакиева[2]. Беше около 1969 г. Тези първенци богатири беше събрала 50-годишнината на батко. Подробности не помня. А и не са ми нужни. В съзнанието ми е останала атмосферата на богата духовност и могъщо излъчване. Радой Ралин – големият наш сатирик, искрен, възторжен приятел на Геров. Мълчаливият и вглъбен скъперник на думи и оценки, учител на поколения творци Атанас Далчев. Той така и не можа да довърши статията си за брат ми. И по-добре. Кой ли щеше да я публикува? Та чуйте само заглавието ù: „Марксистът мистик“. Какво предизвикателство, какво кощунство – мистик в светлото ни социалистическо време. Иван Пауновски – стройният, красивият Ваньо, точният, прецизният, безкомпромисният. „Оголено същество“ – две думи, казани от него за същността и поезията на Геров. Не мога да ги измеря с никакви карати. Думи изстрели с абсолютно попадение. Слагам ги по въздействие и асоциативност редом със стихотворението на Геров: „Болка. Болк-о! Болчице!!!“ И едните, и другите – не думи, а съкровища. Борис Делчев – дал толкова много на българската култура, положил трогателни грижи да укрепи у поета гаснещата му вяра, да го върне към хората. Прям до упорство. Неотстъпчив до инат, когато отстояваше позициите си в едно трудно време и, разбира се, заплащаше за това. А незабравимата Тамара, пожертвала себе си, за да съхрани поета! За батко тя беше и майка, и другар, и любима. Опора и утеха, грижа и всеотдайност.

Вглеждам се в Сашо, който мълчаливо е потънал в облаци от цигарен дим и слуша стихотворенията си така, сякаш не ги е написал той. Всяко едно общуване с поезията му ме прави болезнено развълнуван и слаб. Така е и сега. За какво ли си мисли той и с какво е запомнил малката ни къщичка в „Лозенец“? Спомените ме теглят във времето, когато мама бъбреше със съседката, а ние с брат ми Павел шумно споделяхме детски преживелици, батко, захласнат в книга или писане, изобщо не чуваше разговорите. Мисля си сега – каква силна, изумителна концентрация!

Не помня да съм го видял да играе на поляните в квартала. Неговите връстници лудуваха, ритаха парцалената топка, бяха „стражари и апаши“, играеха на топчета и ашици. Вечер се състезаваха на волейболната площадка. А зимните вечери с дългите пързалки до късно кънтяха от младежките ни гласове. Колкото и да се напрягам, не мога да открия фигурата на Сашо в тези шумни игри и веселия. Все го виждам наведен над масата, а светлината от газената лампа се отразява в стъклата на очилата му.

Зачитам се отново и отново в стиховете ти. Пренасям се за пореден път в нашия дом в „Лозенец“, на улица „Цветна градина“, където прекарахме заедно детство, юношество и част от зрелите си години. Тук написа едни от най-хубавите си стихове – в най-хубавата градина в моя живот, ти я сътвори – спокойна и слънчева, готова да приеме човешката радост и болка. Виждам поредно масата от голям воденичен камък, над нея – старата разцъфнала вишна, пътечката, застлана с разноцветни парчета мрамор. Като планинско поточе, като от детска приказка тя се виеше между цветя и храсти с богатството на багрите, сякаш стъпвахме по самата дъга. Под крушата в красивата си колибка дреме твоят любимец Робсън, когото ти прибра от улицата. А като символ на тази красота и хармония се чува нежното гукане на гълъбите. Виждам ги накацали по раменете ти да кълват житни зърна от твоята ръка. Успокоен и усмихнат, ти следиш свободния им полет и ведно с тях си устремен към недостигнатите хоризонти.“

 

Този петък върви към края си. Започва да се свечерява. Геров предлага да отидем в кухнята и да пийнем ракийка. Помня, че преди да го познавам, не обичах ракия. Вратата на балкона към кухнята е леко притворена. Един гълъб наднича любопитно в стаята, вижда, че поетът не е сам, и излиза. Малко паяче лази по дебелата жилетка на Тамара, която Геров носи почти непрестанно, и изчезва зад някоя дълбока гънка. Отпиваме от малките чашки, говорим си за най-банални и делнични неща, понякога пишем общи стихове като това например „Защо вратата ти е винаги отворена? // – Защото искам да повярвам в хората.“ После мълчим. И стаята все повече потъва в мъгливия дим. Няма ги шумните сбирки от някога. Дървените кутии за шах и табла стоят неподвижно в едно от чекмеджетата на бюрото оттатък. Дните са пестеливо събрани и подредени. Докато се надяваме брат му Георги вече да дойде, навън неусетно се е стъмнило. Един обикновен ден се е изнизал. Обикновен ден, мисля си, с един от най-необикновените и интересни хора, които познавам, с този, който ми посвети едно вълшебно стихотворение.

 

Моите петъци светли

чисти сърдечни далечни приветни,

тях на Марияна дължа,

те са лишени от лъжа.

 

В тях чувствувам, че живея

и със сърцето си пея.

Стихове пиша различни

плахи и поетични.

 

Марияна, благодаря ти.

И те целувам хиляди пъти.

Благодарение на теб съм щастлив,

Пиша стихове и съм жив.

 

16. VІІІ. 1996 г.    Александър Геров

 

Ставам да затворя балконската врата. Една снежинка плавно каца в шепата ми, първата снежинка – предвестник на зимата, стопява се мигновено и водните ù следи напомнят картината на „Цветна градина“. Малката къща, сгушена в преспите сняг, пушещият комин, от чийто дим излиза един мъж, висок и строен като насочена право в небето антена. Той отдавна живее в един от другите светове и все така любопитно продължава да наблюдава през крехката улица между небето и земята какво става тук. Спокоен е. Всичко е по местата си, както трябва да бъде. Предметите, хората, душите, звездите, добрите духове. Все така е мълчалив и замислен. Чува се почукването на цигарето му по пепелника, а стаята се е изпълнила с полупрозрачни облаци, сякаш слезли от небето. И той се усмихва щастливо. Защото завинаги е тук.

 

1997 година. Поредната зима. Първият ден от коледните празници. Вместо дълбок сняг – неестествено слънчев ден, сякаш за да потвърди думите на поета, че след смъртта си ще се превърне в слънчев лъч. Отиде си тихо, някак не в тон с битовата залисия покрай една оттегляща се година. Не доживя началото на новия век, не че кой знае какво щеше да пропусне, но не би се отказал да надзърне през отворената си врата и да изкаже някоя от кратките си и точни характеристики за бъдещето. Странно, макар и медиите да позакъсняха с информацията, че Геров не е вече между живите, на погребението му имаше същинско стълпотворение от най-различни хора – от негови предани приятели и събратя по перо до напълно непознати почитатели на поезията му, както и политици, които дори си бяха направили труда да прочетат и да цитират почти без заекване по някой стих. Вечерта в новините с едно изречение бе съобщено за смъртта на нашия поет, но по-важната информация, изглежда, беше тази, че преди двадесет години на същата дата е починал Чарли Чаплин; последва и поредица от кадри, свързани с филмовата му кариера. Жалко, но никой не бе се сетил, че едно от стихотворенията на Геров носи заглавие „Чарли Чаплин“. По-късно в пресата се разпространи съобщение – някакво решение за отпускане на допълнителна парична помощ към пенсиите на нуждаещи се творци, и по ирония на съдбата на първо място в списъка, съставен по азбучен ред, фигурираше името на Александър Геров.

Него обаче вече го нямаше, а зимата бе дошла неусетно. Улиците се изпълниха с купища непочистен сняг, колите продължаваха да заемат всички свободни места дори по тротоарите, хората крадешком се промъкваха покрай тях, за да не се изцапат, а по изтънелите им найлонови торбички можеше да се разбере, че все така продължават да бедстват. Шумът от разминаващи се стари движещи се ламарини и свръхлуксозни коли, от трамваите, които едвам-едвам кретаха поради снега и задръстванията, не стихваше нито за миг. Изминаха и четирийсет дни от неговата смърт. Животът продължаваше да следва своя неумолим ход. Редяха се дни, месеци, години...

Докато стиховете на Геров зазвучават все по-актуално във времето. Новите поколения ще ги преоткриват по свой начин. Защото това са безсмъртни творби.

 

 

 

 

 

 

Не го закачайте!

 

Не го закачайте! Не е виновен той!

По свои пътища мнозина се израждат.

Той никога със вас не влиза в бой.

И с нищо не подхранва свойта жажда.

 

Далеч е от любов и от омраза,

а го преследват хищници, врази.

От векове той с мъка бе наказан.

Днес камък на сърцето му лежи.

 

Днес книги той събира от боклуците.

Намерени корички хляб гризе.

Веднъж в годината си мие под капчуците

покритите със кръв и кал нозе.

 

Над него бели облаци пътуват

и птицата на времето лети.

Невероятни сънища сънува

кога под моста легне да поспи.

 

Сменяват се дни, месеци, години.

От векове все сам и без покой

той гнусната човешка низост рине...

Не го закачайте! Не е виновен той!

 

 

 

Четиристишие

 

Върху сърцето ми се трупа мъка върху мъка.

Гризе ми мозъка държавата, гризе.

Гризи, гризи, държаво, зверски пъкъл!

Всичко, което имах, ти ми взе.

 

Пролет II

 

Аз накичих ревера си с бяло кокиче

и из калните улици тичам...

– Освежи мойто тъмно, пиянско лице,

дай ми малка надежда и цел!

 

Ние всичко отрекохме, всичко намразихме.

Ние вършихме само безобразия.

Сега в нищо не вярваме, нищо не любим.

Разрушихме живота си хубав.

 

А Земята расте.

Реките бучат.

Бели птици от юг са на път.

И децата излизат със смях от училище,

махат чанти, приказват безгрижно.

 

И ний бяхме деца и мечтаехме, вярвахме

и обичахме хиляди работи.

Днес къде са очите ни, светли и сини?

Нежна пролет, прости ни, прости ни!

 

Нека близък човек при мен не остане,

да ме напуснат познати и чужди лица,

но да мога винаги с трепета на младостта

из шумящите локви да цапам!

 

 

Проклятие

 

Капе тежък покой.

От небето се струи тревога.

Като хищно око

е луната, червена и строга.

 

Нещо диша в нощта.

Нещо стъпва край мене и съска.

Капят черни листа.

Бягат сенки – уплашени гъски.

 

С бели, бесни очи

аз се втурвам да бягам безумен.

А след мене пищи

един стар и настръхнал игумен.

 

Самотата е той!

Самота, нетърпимо жестока!

Ледни капчици пот

ме изгарят и щипят до болка.

 

О, какво съм сторил?

Лъскав нож във ръцете ми свети.

Хора, страшни и зли,

хищни хора, бъдете проклети!

 

 

Чело

 

Открито е челото ми за цялата вселена,

но тя не се обажда, а мълчи.

Изпраща само да струят през мене,

да ме пронизват мъртви и студени

импулси, кварки, сенки и лъчи.

 

Уви, в тях нищо ново не откривам!

Бог на вселената ми е ума.

Задача аз решавам, не унивам.

И вечер след умората заспивам

на своята единствена Земя.

 

Равносметка

 

Тъжна царкиньо, заспи, забрави,

заспи, забрави!

Д. Дебелянов

 

Заспи, забрави и почни отначало!

От самото начало почни.

Усмихни се на златното слънце изгряло

и на майка си се усмихни!

 

И недей се лишава, недей се лишава

от свободната мисъл – недей!

Някой готви ти някъде атомна лава.

Примка готви ти други злодей.

 

О, живот, аз вярвам, че ти ще пребъдеш

над мерзостта и смъртта.

Мойте грешки извършени ти ще отсъдиш,

ще ми простиш на света.

 

Ти, който окриляш мушицата винена

там над кацата, пълна със плод,

повярвай: душата ми беше невинна

и бе истински моят живот!

 

 

МAЛКАТА СТАЯ НА ПОЕТА

И ГОЛЕМИЯТ СВЯТ

 

АТАНАС СВИЛЕНОВ

на гости при Александър Геров –

август 1967 г.

 

 

(…) В началото на нашия разговор стана дума за последната книга на критика Максим Наимович „Едно поколение“ (1966), в която наред с творчеството на Александър Вутимски, Богомил Райнов, Валери Петров, Иван Пейчев, Божидар Божилов се разглежда и поезията на Александър Геров.

– На Максим Наимович аз вече му казах, че не съм съвсем съгласен с концепцията му. Всъщност не става дума само за неговото гледище, а изобщо за една тенденция в критиката ни, срещу която имам възражения. Смятам, че малко механично, външно, неколцина автори, родени горе-долу по едно и също време, ни обединяват в едно цяло, в поколение.

– Вярно е, че, кажи-речи, вече от всички е прието да се говори за „поколението поети на четирийсетте години“...

– Нима ще приемем за най-важно възрастовото сродство?

– Аз лично смятам, че този термин, колкото и условен да е като всеки литературен термин, въпреки всичко почива на реални основания. Не се касае само за близост в рождените дати, но и за общност в идейно-тематичната насока на творчеството, за близост в емоционалното възприемане на света. Ако ги вземем всички тия поети, за които пише Наимович, като едно цяло (макар помежду си те да са ярки, неприличащи един на друг индивидуалности), и ги сравним с така нареченото поколение „поети на трийсетте години“, ще видим, че в различието си от предходниците младите творци в много отношения се доближават един до друг...

– С това аз съм съгласен, това е безспорно. Но освен от останалите диференциация е необходима и вътре в самата група, в „поколението“, както се изразяват. Ние всичките не сме еднакви. Раздвоени сме преди всичко в зависимост от идейно-политическата си позиция. Обединението около едни и същи идеали, общи принципи дойде чак след 9. IХ. 1944 година. А по време на борбата, на съпротивата някои бяха активно свързани с комунистическата партия и РМС, а други – не, стояха настрани. Една част веднага възприе революцията, друга преживя сложен път на колебания, на бавно приобщаване. Аз мисля, че литературната история няма никаква полза от замазване на истината. Всичко трябва да се изнася така, както действително е било. Не става дума да се отправят укори и обвинения, а чисто и просто процесите да се разглеждат в сложността и многопосочността им. Иначе, щем или не щем това, достигаме например до подценяване (в естетически план) на цялата онази група поети, наистина от „моето поколение“, която беше с двата крака в борбата, в революцията. Става дума за Цветан Спасов, Иван Нивянин, Веселин Андреев, прибавям тук Вутимски, Радой Ралин и някои други. Техният настъпателен, активен, пределно конкретен в революционността си хуманизъм е по-различен от позицията на ония автори, които стояха на страната на общото съчувствие, на неясното мечтание за бъдещето, на копнежа за по-справедлив свят изобщо...

– Ако ви разбирам правилно, вие изобщо сте против обединяването, което правят ред критици, на различни автори в „едно поколение“.

– Не, не съм против термина въобще. Той си има свое място. Пък и не от вчера е в употреба в литературата. Не съм и против това, че наистина между авторите, за които ставаше дума и за които пише и Максим Наимович в своята книга, има нещо, което ги обединява. Но се обявявам против идеализирането на картината, против затварянето на очите пред съществуващите различия; аз съм против фаворизирането на едни и подценяването на други. Творчеството не е само светоусещане, само общност на интонациите. Има нещо много по-съще-ствено: идейната, гражданската позиция. Нека започваме от нея. Тя ражда всичко, на нея са следствие всички резултати...

– Много ме интересува, другарю Геров, връзката между вашето поколение (за което все пак май, с много уговорки, се съгласихме, че съществува като цяло, като направление) с предхождащите поетични генерации. Някои критици сочат извори и приемствени мотиви у пролетарските поети на трийсетте години, а други ни отпращат и към така наречената „урбанистична линия“ от двайсетте години, сочат за учители Атанас Далчев и други.

– Да, запознат съм с тия твърдения. Колкото до паралелите с Далчев, трябва да ви кажа, че общност с неговата голяма поезия усетих едва по-късно, в годините след 9. IХ. Не е влиял в младостта ми, в периода на формирането ми като гражданин и поет. От Далчев се възхищаваше Александър Вутимски, непрекъснато носеше в джобовете си измачкани негови стихосбирки и препрочиташе ту едно, ту друго произведение. Разбира се, Вутимски ни най-малко не е епигон на Далчев, той също си е самобитен, ярък, голям поет, но между двамата връзката е очевидна. При мен, казах ви, не. Като юноша, като начинаещ автор, от 1933 до 1944 година аз живеех дълбоко с пролетарските поети от трийсетте – Христо Радевски и другите. Те ми правеха впечатление, те задоволяваха политическите ми ламтежи, отговаряха на настроенията ми...

– Само те ли упражниха влияние на творческото ви формиране? Други някои поети?

– Е, като при всеки, бях под влияние и на класиците на нашата литература. Кой не е бил под тяхно въздействие!

– А чужди автори?

– Мнозина съм харесвал, но не мога да ви кажа кое ми е влияело.

[...]

– А след успехите в белетристиката, особено с новелата „Неспокойно съзнание“, която внесе непозната тема, непознати настроения в литературата ни, не възнамерявате ли да продължите работа и в тая нова област? Всъщност от доста години вие проявявате интереси към прозата, написахте разкази, но голямото признание дойде чак при „Неспокойно съзнание“. Как бихте обяснили този преход към други жанрове?

– О, това е цяла камара от въпроси. Полека ще караме, един по един... Най-напред искам да ви обясня, че никога не съм усещал създаването на поезията като професионално занимание, за мен тя е била всякога просто животът, който живея. Както трябва да дишам, тъй трябва и да пиша. Обаче опитите ми за преминаване в друг жанр дойдоха вече като резултат на професионализирането. Било защото не ми се ще да се задоволявам само с рядкото писане на стихове, било защото откликвам на разни поръчки, отговарям на чисто финансови потребности – написах разкази, пиеси, сценарий. Не мисля, че съм първият и единственият, който пише не по органична потребност, а произвежда и твори някак с професионална сръчност. Колкото до фантастичните новели, за които споменахте, тях ги създадох тъй, както се ражда и поезията. Като жизнена необходимост, като органично бликнало отражение на живота, на душевните ми вълнения. Е, има и поети, които пишат стихове с професионална сръчност.

[...]

– А как протича у вас творческият процес? Има едно създадено мнение, че сте сред тези наши поети, които не обичат филигранната работа над словото, над стиха. Изглежда, повече държите на непосредствеността, на естествената простота на чувствата.

– Всяко стихотворение се ражда различно. Различната форма си иска своя израз. Нещо става от един път, друго – не. Имам стихове, макар и действително няколко, над които съм се мъчил дни и нощи наред. Но повечето са родени наведнъж, просто напират вътре от мен и аз само ги записвам. Прав сте, че предпочитам непосредствеността. В това е според мен същността на поезията – чувството да блика тъй, както се е родило. Когато почне много да се майстори, да се съчинява, достига се до общокултурни занимания. Ето затова например аз не харесвам Веселин Ханчев. Вие не сте съгласен вероятно с мен...

– Да, особено последните му стихотворения от „Лирика“ много ми допадат.

– Аз обаче мисля, че това не е лирика, защото е лишена от непосредственост. Но както и да е, няма аз да направя някого поет, нито пък да го развенчая...

– А какво мислите за най-младата поетична смяна? Мнозина от тях високо ви ценят, сочат ви за свой учител. С неколцина съм идвал дори на гости у вас, те престъпват  прага ви със страхопочитание.

– Това обаче може ли да ме оправдае да бъда лицемерен и да не си кажа какво мисля?! Аз не съм възхитен от книгите на младите поети. От многото стихосбирки, които чета, рядко ще попадна нейде на творба, която да запомня, която да ми стане необходимост, с която да живея, както с работите на люби-мите поети. Почвам да мисля, че у нас не най-способните сред последните поколения се насочват към поезията. Като че ли ги привличат повече точните знания, техниката, смятат, че там ще се проявят по-цялостно, по-добре. В поезията идват както не най-културните, така и не най-честните. А може ли в нашия век, в нашето време поетът да не знае повече от всички и да не е по-откровен, по-искрен?... Мисля си, че не всичко е в ред и в на-шата издателска практика. Не се пропускат най-достойните, а най-упоритите. Истински дарования си остават нейде в сянка, в забрава, защото не искат като с танк да нахлуят до бюрата на редакторите. От тия, които идват при мен и ми четат стихове, рядко някой печата. А точно техните стихове ми харесват. [...]

Навън притъмнява. Време е да си тръгвам. Изкачвам стъпалата и малката къща остава зад мен. Долу нашироко е разстлан големият град и истински пожари от светлини, грохот от мотори, шум от хиляди гласове пълнят пространството. А тук, на „Цветна градина“, е тихо. Едно прозорче заблещуква зад листата на дърветата. Един поет сяда на старото си бюро, на листа се появяват стихове и той започва да общува с хората. Или както казваше един английски писател и философ: „Поетът говори със себе си и светът го слуша...“

 

 

АНТОАНЕТА ПЕЙЧЕВА-РЕДУЕЙ

НЕЗАБРАВИМА СЛУЧКА

 

 

Пристигнах от Лондон в София, за пореден път през юли 1996 година. Преди точно двайсет години баща ми[3] бе починал. Бяхме решили заедно с майка да отидем в родния ù Калофер и да повървим по пътищата на спомените. Преди заминаването ни дойдоха на гости актьорът Досьо Досев, един от най-старите приятели на баща ми, както и Марияна Фъркова, с която тогава се запознахме. Наскоро бе излязла съставената от нея книга „Далечна близост“, в която бе включила непубликувани стихотворения на баща ми, писма и спомени за него, които продължително време късче по късче старателно бе събирала. Стихотворенията и писмата ги беше получила от майка ми, загрижена до края на живота си за неговото творческо дело. Марияна се оказа и приятелка на живеещия в апартамента на долния етаж, точно под нас, Александър Геров. Тя каза, че се отбила за малко при Геров, който чакал някакъв екип от телевизията и бил напрегнат. Всички ние познавахме Сашо, а майка предложи по-късно да отиде да го покани, за да се присъедини към нас.

Пиехме вино, а в компанията ни бяха, разбира се, и брат ми Петър, и сестра ми Ана-Мария. Доси разказваше своите изпълнени с тъжен хумор истории от времето, в което са работили или просто са си прекарвали свободните часове заедно с Иван Пейчев. Майка ми доуточняваше по някой пропуснат детайл, отпивахме начесто от чашите...

Не бе се изминало много време, когато неочаквано на вратата се позвъня. Петьо пъргаво скочи, за да види кой е. След миг в центъра на стаята се появи, като паднал от небето, Александър Геров – с домашните си пантофи, с бастунчето, с каскета и облечен с дебела вълнена жилетка на светли и тъмни кафеникави ивици. В дългите си пръсти държеше димящо цигаре. Без да казва нищо, той се стрелна, за да седне на освободилото се от брат ми място на дивана, но майка веднага го пренасочи към старото кресло с думите: „Сашо, сядай тук, нали знаеш, че това е твоето място у нас!“ Това някога беше мястото и на баща ми, когато не лежеше на леглото.

Вратата леко прискърца и от там се показа някаква непозната глава, после още една и още една. Скоро с най-голямо изумление видяхме, че всъщност Сашо мълчаливо водеше след себе си целия екип от телевизията, пристигнал при него за интервюто. Операторът и за миг не спираше да снима. Пушейки си все така спокойно, с поглед, отправен към нас, Геров бавно обясняваше пред камерата, че този дом е на „големия поет Иван Пейчев“, че трябва да се направи филм за него, защото той е по-голям от всички, за които има вече направени филми. С лявата си ръка сочеше към нас и обясняваше кой кой е и с какво е свързан със знаменития и подценяван в младите си го-дини поет Иван Пейчев.

Сашо катего-рично отказваше на подканянето от страна на ре-портерката той да отговори на няколкото въп-роса, отнасящи се единствено до него.

– По-добре е тук да говорим само за Иван Пейчев! – прекъсна я той с особен тон в гласа си, който не търпеше възражение.

После ù повтори няколко пъти натъртено, че събралите се в момента хора могат да ù бъдат полезни – да ги интервюира един по един.

– Това е съпругата на Иван Пейчев – сочеше той към майка ми, – това са двете дъщери на Иван Пейчев – насочваше показалец към мен и към Ана-Мария, това е синът на Иван Пейчев... Доси е приятелят на Иван Пейчев. Голям и известен артист от театър „София“... Те могат да ви разкажат толкова неща! Възползвайте се!

Твърде скоро пришълците разбраха, че предварителните им намерения са осуетени, и доста разочаровани напуснаха жилището.

Едва сега Сашо се отпусна, успокои се и можеше вече да пие чаша вино в памет на баща ми. Всички ние виждахме как той се ядосваше, но вътрешно като че ли и малко тържествуваше, повтаряйки си (привидно само на себе си, но всъщност предназначено за нас) няколко пъти:

– Виж ти, срамота, да не знаят кой е Иван Пейчев!...

 

По-късно, вече в Лондон, получих от него красива пролетна картичка със следния надпис:

 

Мила Тони,

Моля те намери ми една доза

безболезнена отрова или каквато

и да е и ми я изпрати по Анчето.

 

Твой Сашо Геров

 

 

 

 

 



[1] Атанас Свиленов има предвид излезлите през 1966 г. „Фантастични новели“. – Б. съст.

[2] Милка Янакиева (1924–2015) – актриса, известна най-вече като изпълнителка на стари градски шлагери. – Бел. съст.

[3] Антоанета е дъщеря на поета Иван Пейчев (родена е на 2. ХІ. 1947 г.). Учила е история на изкуството и повече от четирийсет години живее в Лондон.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  15.05.2019 12:05 | #1

Александър Геров ЧУВСТВО Бе чувството ни отлетяло... Сбогувахме се в оня ден. И ти ми каза на раздяла: - Мисли понякога за мен! ”Мисли за мен.” А аз не мислех. Аз като филм те преживях. Аз те забравих и улисан‚ по много пътища вървях. Сега‚ излишен и самотен‚ навлизам в свойте старини. Звъни нарядко телефона и по погрешка все звъни. Девойката коси разкошни‚ с винтяга и със панталон не се провиква вече ”Пощаа!”‚ минавайки край моя дом. И ме обзема безутешен копнеж. И искам аз‚ смутен‚ на първия случайно срещнат да викна: ”О‚ мисли за мен!” Дано не си ти като мене! Дано те гледат в тези дни очи‚ от обич озарени‚ каквито имах аз преди. 1957

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци