Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Стихове от Елка Стоянова

07.04.2019 2

   

Елка Стоянова е родена на 1 октомври 1975 г. в гр.Бургас. Тя е юрист, в момента работи в голяма международна компания като консултант по митнически и акцизни въпроси. Има две дъщери. Автор е на стихосбирките „И крещя” (2009 г., изд. Либра Скорп,) „Anamnesis morbi” (2014, изд. Либра Скорп;) книгата е наградена с плакет за поезия „Христо Фотев“ (2014) , „Много преди Пабло да ме намери“, (изд. Фабер, 2018), както и на сборника с разкази и статуси  „Петъчни истории” (2014, изд. Либра Скорп).
 Лауреати  на литературни конкурси за стихове и проза. Както и неколкократен победител в интерактивния формат „Лига на разказвачите”.  Участва, заедно с автора Ваня Щерева  и Васил Панайотов,  в адаптацията в роман на сценария на сериала "Стъклен дом", том 2, „Време за истина”.  Член на Дружеството на българските писатели – Бургас.

 

Из „Anamnesis morbi“, 2014

-----

 

Не плачи, генерале

 

Не плачи, генерале. Не ти търся  вина.

Не плачи, че кръвта ми изтича.

На война се умира като на война –

героично.

 

Поседни, генерале. Под шрапнелния дъжд

поседни, да ми кажеш сбогом.

Аз съм само войник, но ръката ми дръж,

ради Бога.

 

Погледни, Генерале, горе светят звезди.

Даже пушечен дим не ги скрива.

В мойто село звездите и след трети петли

не заспиват.

 

Ако ти, Генерале, оцелееш след днес,

да отидеш, че там е красиво   –

имам къща със двор, две череши, навес

до сливата.

 

Ще те срещнат добре – мама прави кравай

и най-вкусната каша с пръжки.

Ех, бих хапнал сега, но зает съм да мра

по мъжки.

 

И носи, Генерале, на жена ми хабер

да ме жали най-много година.

Тя е млада, а времето няма да спре -

ще ù мине.

 

Да се вземе със друг, че е малък сина,

ще му трябва от мъж да се учи.

И не може да вехне цял живот все сама -

като куче.

 

А сега, Генерале, ме пусни и върви.

Има други души за оплакване.

Ето, виж, тая рана даже спря да кърви -

ще почакам.

 

Не скърби, Генерале, време няма за жал.

Има време за малко утеха.

Днес съм жив, а до утре ще стана на кал

во века.

 

-----

 

 Да убиеш вълчица

 

 Луната - пълна. Вълчи час. По вените ми тръгва мракът.

Първичен, неподправен бяс във челюстите ми протраква.

Потрепва мускул. Кехлибар и кръв е погледът ми мътен.

Не съм човек. Не съм и звяр. Сега съм просто гняв безпътен.

 

Висят изхлузени до мен различните ми  вълчи кожи.

Извивам шия и студен викът ми мрака разтревожи.

Без дъх да взема, ще крещя. Дано от тоя бяс олекна.

Не ме долюбва мен нощта... Поне сълзите ми да текнат!

 

Да скъсат грапавата злост в трахеята ми загнояла -

недооглозганата  кост на съвестта ми застояла.

Ни да преглътна, ни да мра. Вината като бич се мята.

И всеки спомен е дамга,  и всяка мисъл е разплата.

 

Така и трябва - да боли. Чистилище ми се полага.

Щом кехлибарът се стопи и взорът заблести от влага,

ще знам, че Бог ми е простил и всичките ми вълчи кожи

с една човешка е сменил.  По образ и  прилика Божия.

 

 ----

 

Лилит: Извинявай

 

Още влизам в съня ти, нали? Още в спомените ти върлувам

и по устните още боли оня огън, със който целувам.

Още носиш онези следи от внезапните мои усмивки.

Като млади, нахални лози в твойте мисли са мойте извивки.

Забрави ме! Та аз съм Лилит и под черна луна съм родена.

На косата ми в здравия сплит не един мъжки стон уловен е.

На гърдите ми - медальон със гравирано Стотното име.

И душата ми няма подслон, и сърцето ми - лете и зиме -

е сковано в обида и гняв (любовта се полага на Ева).

В мен отдавна отровната сплав на омразата рожба зачева.

След Адам не пристанах на друг, не защото без него не мога -

той бе толкова скучен съпруг, а пък аз - по душа виторога.

 

Аз бях Съсъд на страст, той - на страх. Още сто след Адам - все такива...

Щом ще плащам за първия грях, щом ще пия от чаша горчива,

то поне в някой кратък момент се полага да вкуся и сладост.

Ти си кратък и ярък фрагмент от повяхващата ми младост.

Но, кълна се в предишната Аз, нито миг с теб не беше напразен.

Просто в грешното време и час тая страст ни заля на талази...

Само няколко века преди,

само няколко хиляди века

би могло...

Ах, така ме боли,

че не вярвам ни в Бог,

ни в човека.

 

------

 

Но ние с теб тогава ще сме пепел

 

Ще дойдат по-различни времена.

Внезапно ще прогледнат всички слепи,

бащите ще се върнат от война,

ще бди сред простосмъртните Асклепий,

Горгоните ще дават свойта кръв,

от дясната им гръд събрана даром.

Ще се превърне мишката във лъв,

сменила примирението с ярост,

Вулкан ще спре за гневни богове

да лее тежки лъкове и копия,

ще избуят жита и плодове

на мястото на черните окопи.

Брат брату ще е вълк и затова

във глутницата с рамо ще го брани,

ще пее вятър в мократа трева

и песента му птици ще подхванат,

ще дойдат дни, в които на човек

ще можеш да разчиташ на подкрепа.

Ще бъде скоро - най-много след век.

Но ние с теб тогава ще сме пепел.

 

---

 Старицата

 

Тя стои на пейката отпред

и присвива поглед катарактов.

Залез калайдисан, с цвят на мед,

спря до нея и се заоплаква.

 

Дворът се задави с тишина.

Смок танцува в пустата градина.

Гръб превива старата лоза,

ялова от сума ти  години.

 

Скъса стрък от прашния чимшир,

в шепота му  кротко се заслуша.

Слънцето сред  рижавия щир

като мързелив котак се сгуши.

 

Дюлята с артритни рамене

с тънък шал от вятър се намята.

Старата без глас нощта кълне –

да не идва, че не се понася.

 

Че не мигва. Бяга ù съня.

То, аслъ, какво я изморява...

С кучето си дума през деня,

но стъмни ли – толкоз пусто става...

 

Плаши я нахлупеният кош

на тъмата, с призраци осеян.

Ден да мине, да не дойде нощ -

туй ù е молитвата на нея.

 

 Из „И крещя!“, 2009 г

 

 

Пълнолудие

 

Тая пуста луна, тая блудница, сластно усмихната,

как ме гледа, проклетата - знае забравени тайни.

Няма как да заспя. Срещу нея ми иде да викна,

да крещя като вълк - диво, гърлено и отчаяно.

 

Забрави ги, луна. Твърде много води са  изтекли.

Вече няма реки, а среднощни и зли тротоари.

Безкомпромисно твърди. Безизходни, сиви пътеки,

по които вървя и студът им нахално ме пари.

 

И, прощавай, луна, но е нагло така да ме гледаш-

всеки грях съм изкупила двойно (и още ги плащам).

Затова престани. Друга съвест иди да преследваш-

не е честно по моята само нахално да дращиш.

 

 

 

И крещя…

 

И крещя, и крещя, но гласът ми навън не излиза,

по гърба ми вина се увива- накъсана риза,

под очите ми, в сенки потънала, спи съвестта ми,

Зад челото ми гузно се пише сценарий за драми.

 

От ненавист към себе си нокти изгризвам до дъно.

От тревожна безизходност тази нощ пак ще осъмна.

Как пропуснах мига, в който станах такава омразна?

И се чувствам виновна, и неблагородна, и празна...

 

Да се моля не смея - молитвите са за праведните.

Тъй копнея за изповед, но ще бъда низвергната...

И от страх, че изгубвам последни остатъци честност,

мълчаливо потъвам в окаяна, зла неизвестност.

 

Богородице, моля те, прошка за мен ще изпросиш ли-

мене, грешната,  дето все те засипва с въпроси?

Зная отговорите, но от туй не ми става по-леко.

Срок на годност да имах, и той би бил вече изтекъл.

  Очаквайте и стихове от новата ѝ книга "Много преди Пабло да ме намери"

  

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  10.04.2019 12:09 | #2

Прекрасна Елка Стоянова!!!

Анонимен  08.04.2019 08:30 | #1

Какъв език‚ като удар с чук‚ но филигранно гравиран чук. Много харесах‚ бих препрочитал такава поезия.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI