Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Поетът Славимир Генчев за "Дебелянов и ангелите"

12.04.2019 3

 

УМИШЛЕНО НЕДОРАЗУМЕНИЕ

Голямо недоразумение се разигра на 25 март 2019 г. от 19 часа в Народния театър „Иван  Вазов“. Не, не е вярно! Щеше да бъде класическо недоразумение, ако не беше направено напълно умишлено. Напълно съзнателно. Съвсем вменяемо. Александър Секулов взел, че написал и пиеса за последните дни от живота на Димчо Дебелянов на фронта (с порядъчен брой реминисценции за по-ранни периоди и мигове от живота му), като използвал за целта и откъси от книгата на проф. Валери Стефанов „Слепият градинар“. Режисурата е поверена на Диана Добрева. Отидохме тутакси с жена ми, за да хванем последните билети за трети балкон, но с огромно желание, тъй като Димчо ни е много скъп – освен заради поезията, живота, любовта и гибелта му – и по землячески причини.

Може би затова разочарованието ни бе толкова голямо, като особено изумени бяхме от мощните аплаузи, които изпратиха представлението и сърцатите иначе актьори (те или шептяха неразбираемо, или крещяха с все сила, а пък гръмливата музика си беше като сирийска канонада, но нейсе); аплаузите просто показваха колко слаби са познанията на тазвечершната столична публика. Това важи както за възрастните зрители (от „нашето“ време), така и за младите, които обаче не изглеждаха „малки“. Тези аплаузи ми изясниха нещо важно: възрастните българи до голяма степен са останали с прокомунистическите си „знания“, а младите – с объркани думократични представи за нещата, които представи са, уви, откровено левичарски.

Защото хора, познаващи поне донякъде епохата, живота и творчеството на Дебелянов,

не биха се вързали толкова много

на елементарната псевдопацифистка и откровено антибългарска на места рехава драматургия Секулова и елементарна режисура на Добрева – дъщеря, струва ми се, на актьора Илия Добрев. (Ех, май пак ще има награди без предразсъдъци!)

Няма да се спирам на много от отделните моменти и елементи на действието, доста хаотично и избирателно (това е един от триковете при манипулациите за масово поразяване), за да не набъбне текстът прекалено много.  Все пак ще спомена, че в бели одежди на сцената в един или друг момент се появяваха някои от Димчовите ангели – Иванка Дерменджийска, Елена Петрунова, Лалка Ганчева, както и майка му Цана Ибришимкойчева, с които си разменят повече или по-малко реплики, емоционално и мисловно натоварени, но главно за хора, която горе-долу поназнайват техните взаимоотношения. Освен това прозвучаха хубави изпълнения на най-известните стихове на големия поет, което си остава най-доброто от това театрално недоразумение, чиято драматургия и режисура са под всякаква критика.

За мен обаче не това е най-важното. Когато става дума за реални хора, живели преди има-няма стотина години, е редно да се държи сметка

за т. нар. жизнена правда

В пиесата „Дебелянов и ангелите“ или няма такава, или ако има, тя е размита от „слободни“ авторови размишления, и то понякога даже от името Дебеляново, като освен това не става ясно докъде се простират Секуловите и откъде начеват Стефановите и обратно.

Две съществени разминавания с реалността се набиват на очи и уши: доброволчеството на Дебелянов и задраскването на името му в отпускарския списък, предвиден точно за времето, когато пада убит. И двата въпроса са отдавна осветлени на основата на документи и факти. Димчо може и да е искал да замине като доброволец на фронта (едно негово отиване до Щаба на Действащата армия в Кюстендил е свидетелство за това), но са го върнали с уговорката, че предстои

втора мобилизация

за освободените по-преди държавни служители като него, който е работел като докладчик във Върховната сметна палата. Това е причината в отпуска да замине друг офицер, който е бил мобилизиран още през 1915 година (когато България влиза във войната на страната на Германия – единствения възможен съюзник, на който може да се разчита за освобождаването на поробените българи от съседите ни гърци, сърби, румънци и турци в Добруджа, Тракия и Македония – все територии, плътно заселени с българи, откъснати от България след предишните ни обединителни войни).

Там родни сенки с родна реч

посрещат брата и сина,

а нейде гордо и далеч

плющят победни знамена!

 

„Тиха победа“

 

Защото „там“ – в Егейска Македония – живее брата-роб, макар и „сянка“. И Димчо Дебелянов се радва, макар да има предчувствие, че може да загине, че поне ще умре „в победа“. Обаче не е фаталист – крои планове за бъдещето и пише за тях на свои приятели, на сестра си Мария, споделя ги с Тихомир Геров, автор на удивителната книга „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“. Да имаше кой да чете, вместо да пише левичарски небивалици… Както е добре известно вече,

 

Дебелянов е мобилизиран в началото на 1916 година

 

като е призован с редовна повиквателна заповед, указваща му кога и къде да се яви, за да постъпи в частта си.

Има и други реални моменти от живота на поета, споменати или загатнати в пиесата с експресивни щрихи, но тълкованието им е свободно, произволно и левичарско. Защо например толкова силно е акцентирано върху разстрела на един гръцки селянин, заподозрян, че е сигнализирал на врага, който хич не е потупвал своите български противници по рамото, а откровено ги е убивал, както и самия Димчо - на 2 октомври 1916 година? Когато бях уредник на къща-музей „Димчо Дебелянов“ в Копривщица веднъж дойдоха двама мъже на различна възраст. По-младият ми каза, че е от Пловдив и че цялото му семейство били бежанци от Гърция след Първата световна война. По-възрастният мъж бил … брат му, останал с част от семейството им в Гърция. Били от района на Демир Хисар, където още българите тайно си говорели, че някъде там бил убит българският поет. Затова го довел до Копривщица да види родния му дом. Брат му гърците (както и всички българи) зорлем го отучили от българския. Него го били в полицейския участък и докато на въпроса: „Как се казваш?“ не отвърнал: „Николаки, не Николай“, не го пуснали. Лошите българи, които били славянофонни гърци, т.е. чували като славяни… Обаче в пиесата на Секулов българските войници са изкарани (или поне офицерите ми) големи изверги! Пък Димчо Дебелянов изрича думи, каквито не си е и помислял.

Българският левичариат и българската лява антилигенция все още не искат да вдянат, че от Априлското въстание до Втората световна война включително всички участия на България във войни са имали една единствена цел: освобождаването на барата-роб.

 

Изпълнявал се е националният идеал

 

формиран още от времето на Българската екзархия, по чиято карта – териториите на българите екзархисти – е очертана т. нар. Санстефанска България, каквато, уви, никой не ще: Западът  - от страх да не бъде подчинена от Русия на славянска и православна основа (каквито са и сегашните кремълски амбиции), а Русия - от страх, че ще иска да бъде независима, както и става по времето на Стефан Стамболов.

Драматургът и режисьорката са усетили, че доста пресоляват манджата отляво, и са се опитали да тушират отчасти тези моменти и изблици. Когато Ненчо Костов (Дебелянов) театрално се скарва на майор Томов, че са го задраскали в отпускарския списък, майорът още по-силно му кресва, че е длъжен да изпълни заповедта. Тъй като е имало тежки сражения и висока смъртност сред офицерския състав, налага се и подпоручици (подофицерско звание) да стават командири на роти. Така Димчо Дебелянов става командир на 5. рота от 22. Тракийски пехотен полк. И когато настъпва решителният момент за атака, изпълнява заповедта да –призове своята рота в атака. Войниците му обаче доста се ослушват, та даже бойци от другите части им подвикват:

„Айде тръгвайте бе, какво чакате?!“

През това време Дебелянов стои прав. (Когато си залегнал, многократно намалява опасността да те улучат смъртоносно, както правилно се отбелязва чрез съответна реплика в пиесата.) И накрая Дебелянов е улучен в корема от ирландски войник с ужасния разкъсващ куршум дум-дум и умира на самото бойно поле. А защо ротата е толкова непослушна? Защото 22. полк е от Самоковско и Ихтиманско – крепости на комунизма отпреди 9.9. 1944 г.  Самоков даже е имал кмет комунист, комунистическата пропаганда била много силна. (Да не забравяме Самоковската комуна!) По време на Междусъюзническата война тази рота и някои други поделения на полка се били разбунтували и отказвали да изпълняват офицерски заповеди. Стигнало се дотам, че щели да разформироват полка. Спасило го само това, че през 1912 г. имал най-големи заслуги за победоносните сражения на югоизточния фронт… Но оттогава си имали едно наум за войната, командването и офицерите. (Впрочем, за да съберат средства и да купят дрехи, храна и подаръци за своите герои, в Самоков били организирани с участието на Дебелянов две вечеринки. Дебелянов дори бил включен заедно с неколцина други войници в представителна делегация, която да занесе колетите с подаръците чак в Одрин. (Поетът не е бил мобилизиран за тази война, защото още не бил си отслужил – отлагал военната си служба като студент в София, макар че не бил положил нито един изпит).

В пиесата „Деберянов и ангелите“ поетът е изкаран едва ли не пацифист. Това е лъжа. Той е добър и любвеобилен като човек, но знае за

каква война става дума

 не е лигаво пацифистче. Знае, че

Сурова вярност на дълга

смени живота пъстролик

и сля се радост и тъга,

сроди се малък и велик.

 

„Тиха победа“

„Радваше се на победите над румъните…“, не пропуска да подчертае Тихомир Геров. Защо ли? Защото през 1913 г. те са нахлули в България и са заграбили южна Добруджа. А северна Добруджа им била подарена още след 1878 г. от руския цар за сметка на Бесарабия, та да имат излаз… на река Дунав руските завалии, дето отвсякъде са обградени от ледени морета.

Още много неща могат да се кажат за това театрално недоразумение, наречено „Дебелянов и ангелите“, но и тези мои бележки стигат, за да се убеди непредубедената публика, че спектакълът е – дори да е издържан донякъде от театрална гледна точка – се разминава с фактите и реалностите от епохата на Дебелянов.  Куп грешки, последвани от тълкования на такава погрешна основа, съответстващи им погрешни изводи и всякакви други несъобразности разкриват последните дни на Димчо Дебелянов на фронта в

невярна светлина

А дали и доколко, освен невярно, представлението е и бездарно – нека театралите и зрителите сами да преценят. Чудя се защо спектакълът не завърши с „Кръстопът на бъдещето“ или „Светла вяра“ – Димчови стихотворения, повлияни от социалистическите идеи и от краткотрайните отношения на поета с манипулатора Георги Бакалов. Дебелянов обаче твърде малко е засегнат (за разлика от брат му Илия) от тези „идеи“ и от Бакалов, кое гойто приписа на Христо Ботев „символ-верую на българската комуна“, за да изкара и Ботев комунист.

Комунистите и до днес твърдят, че Дебелянов бил отишъл на фронта като доброволец. А после измислят лъжата за писмото на съглашенското командване до нашия Щаб на Действащата армия, в което им се скарали, че пратили на фронта такъв голям поет, та да го убият и да ги е срам цял живот. Червените манипулатори сами падат в капана: как така хем заминал доброволец, хем лошите военни го пратили на фронта, за да го убият? (Някои даже твърдят, че лично Фердинанд се погрижил за това).

Пиесата на Секулов „Дебелянов и ангелите“ е на такова ниво.

 

Славимир Генчев

 

Сайтът Факел.бг е готов да публикува и други мнения. 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  16.04.2019 17:16 | #3

Най-после един разумен глас сред истерията‚ която Секулов и компания разгарят в Пловдив!

Анонимен  13.04.2019 09:21 | #2

Извинявам се за грешката‚ но смятам‚ че връзкарството в театралните среди е очебоден факт и не води до нищо добро. Това е важното.

Анонимен  12.04.2019 22:21 | #1

Диана не е дъщеря на Илия‚ а на Стойно Добрев - само уточнение.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI