Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Съботни вечери

12.04.2019 1

 

Дай Фан e защитила докторска степен по лингвистика и е професор по английски език, основател и директор на Центъра за творческо писане на английски език към университета „Сун Ят-сен“, Китай. По нейна инициатива Центърът развива известната програма за писателски резиденции в университета „Сун Ят-сен“.  От 2009 г. професор Дай Фан води  един от малкото университетски курсове по творческо писане на английски, който се радва на висок интерес от страна на студенти и писатели. От 2015 г. професор Дай Фан създава и  утвърждава първия двуезичен университетски курс по творческо писане в  университета. Дай Фан публикува творбите си на китайски и английски език..

Нейните есета и кратки прозаически творби разкриват всекидневния живот на обикновените хора, както и промените в Китай през последните тридесет години. Най-важната характерна особеност на  нейните есеистични произведения е правдивото отразяване на различните аспекти на социалния и културния живот на страната. Дай Фан е мъдър и талантлив автор, позволяващ на читателите си да попаднат в мислите и мечтите на хората на голямата, мощна страна и да ги почувстват като свои приятели.

                            

Здравка Евтимова

 

 

 

 

                                               СЪБОТНИ  ВЕЧЕРИ

                                Откъс от новелата

 

 - Отсега нататък ти ще бъдеш моята малка сестра, а аз -  твоята кака – каза Хуан с блеснали очи, притискайки длани в моите.

Вгледах се в лицето  й. Не помня защо решихме да се обръщаме една към друга със „сестричке“, но в паметта ми са се запечатали думите на Хуан, които тя произнесе с треперещ глас:

 - Отсега нататък  ще се виждаме всяка събота вечер. Тя ще бъде само за нас двете. Ще запазим девствеността си до първата си брачна нощ.

Беше юли 1980 година. Бяхме на седемнайсет и току що бяхме завършили гимназия.

Скоро след това Хуан вече имаше приятел, но не пропусна нито едно от срещите ни в събота вечер, нито наруши нашия обет за брачната нощ. След три години и аз имах приятел; няколко седмици по-късно стигнах до заключението, че и двете обещания, които си бяхме дали в онзи далечен ден, са нереалистични.

…………………………..

-  Призори заварили някаква двойка в парка. Нищо ново под слънцето, с изключение на това, че не успели да ги откъснат един от друг, ха, ха! – смехът на Хуан ми прозвуча странно. Металната й кутия, пълна с ориз, се удари в масата и зрънцата се разпиляха по пода, докато тя се опитваше да си поеме дъх.

- Първо ги закарали до болницата, а след това в полицията – Хуан затропа с крака по пода. Бъбрехме си в почивката след обяда в Класна стая номер 6 и както винаги Хуан беше в центъра на вниманието.

- Защо не са могли да ги разделят? – попитах аз.

- Защото жената била толкова нервна, че… о, мъжът просто не можел… Ха-ха! -  Хуан приклекна, задушавайки се от смях.

- Престани! Не е смешно – прекъсна я Миндзиан, момичето, което седеше до мен. Плесна Хуан по рамото и подмигна, при което плитките и затанцуваха и литнаха  към пода.

Уейхон, най-отворената измежду нас четирите, се усмихна някак строго. – Държите се глупаво – тя стрелна с поглед Хуан, след това мене, с което искаше да покаже, че заключението й се отнася и до двете ни.

- Не разбирам – избъбрих аз, пламнала от неудобство.

- Помисли какво правят хората, когато са влюбени – Хуан престана да се смее, разтревожена от изостаналостта ми.

- Къде не са могли да се разделят? -  попитах плахо аз. Беше 1978 година. Всичко, свързано с отношенията между мъжете и жените, звучеше вълнуващо, срамно, забранено, особено когато момичетата са петнадесетгодишни.

- Някъде по средата, ха-ха!

- Но къде? – настоях. Не можех да си представя каква връзка имат тези двамата с нас.

- Не се ли сещащ какво са правили, когато са ги хванали?

- Ами… целували са се – усетих как  гласът ми се прекърши от срам заради мисълта, която изгори ума ми.

- Прескочили са отвъд целувката – Хуан се огледа, за да бъде сигурна, че никой не минава близо край нас в класната стая. – Правили са го! – каза съвсем тихо, но твърдо тя.

- Правили! – толкова бях изумена, че не можех да помръдна от мястото си.

- Според майка ми…

  ………………..

Майката на Хуан беше преподавателка по биология в Университета „Сун Ят-сен“ в южен Китай. Тя беше нашият най-.богат извор на знания за света на възрастните. Университетът представляваше тясно, затворено от всички страни със стени пространство, както всички останали университети в Китай – преподавателите обучаваха студентите и живееха в блоковете до залите за занятия, така че повечето хора там се познаваха. Хуан и майка й се открояваха сред останалите – Хуан беше необичайно висока, майка й – необикновено закръглена. Двете постоянно се смееха за нещо.

Винаги се намираше някой, недоволен от шума, който те двете вдигаха. Хората приказваха, че смехът им е невъздържан, в разрез с добрия тон, неприличен  - през седемдесетте  години на миналия век чувствата бяха потискани, особено когато в цялостната картина липсваше фигурата на съпруга и бащата.

Хуан бе учила в друго начално училище, но аз отдавна бях чувала за нея и за едно момче на име Хонбин. Веднъж ги видях да отиват заедно на училище. Хуан носеше зелената си ученическа чанта увиснала пред гърдите й както правехме и ние; косата й се разделяше на две плътни плитки, щръкнали като малки фиданки. Тя се усмихваше и зъбите й блестяха на слънцето. Момчето с кръглото лице от лявата й страна изглежда се забавляваше; неговата усмивка беше широка, но  неговите зъби бяха криви и неравни.

Тогава бях дванадесет или тринадесетгодишна – възраст, когато момчетата и момичетата започват да се преструват, че въобще не се познават, като че никога по-рано през живота си не са се виждали - красноречив знак, че пубертетът се е настанил в живота им по време, когато сексът беше табу. Ала по някакъв начин Хуан успяваше да се държи съвсем различно от останалите.

 С Хуан се запознахме в осми клас на прогимназията. Веднага си допаднахме, защото и двете измисляхме прякори на учителите. Нарекохме историка „11:55“,  защото главата му вечно оставаше наведена надясно. Учителят по математика получи прозвището  „И така нататък“, защото всяко негово изречение, след решахме някоя задача, завършваше с този израз. Хуан реагираше с „ха-ха!“ винаги, когато измислех нещо злобно и смешно – превиваше се от смях, дори приклякваше.

Кръстихме майка й „Розовия картоф“ заради любимата й храна. По-късно направихме истинска революция в зоната на ругатните. Един типичен израз, въведен от мен, беше „да те хвърля в“, което заместваше една от най-неприличните думи от женски род в езика. След това измислихме „да те набоде дано“, което звучният глас на Хуан произнасяше много мелодично и съвсем безобидно. Хуан и аз подхвърляхме тези шифровани фрази през целия път от нас до училището; през това време Миндзиан и Уейхон непрекъснато се мръщеха, за да покажат, че те не участват в това представление.

По-късно обясних на Хуан, че фразите, които бях измислила и които двете си подхвърляхме една на друга, са всъщност на английски и означават „да пукнеш“ и „да те вземат мътните“. Хуан започна да се превива от смях; обяви, че съм откачен гений, след това започна да ме моли да измисля още такива страхотни думички. Тя никога не пропускаше случай да ми подхвърли „Ах, да те набоде дано!“, след което ме заливаше със звънливото си „ха-ха-ха“. Съвсем скоро Хуан завоюва прякора „Царицата на ругатнята“ в нашето училище. Всъщност приятелката ми нямаше никаква конкуренция в това отношение.

Скоро осъзнах, че Хуан прави неща, които аз много бих искала да върша, но ми лисваше кураж. Беше прекрасно да вървя след нея като сянка, но не към мене бяха насочени сърдитите погледи на нашите учители и съученици. Сигурно така бях програмирана - да се държа точно както подсказваше името ми Фан, което в превод от китайски означава „обикновен“. Бях родена в бурно време и човек можеше зле да си изпати, ако с действията си се различава от онова, което правеше тълпата.

Дълго време се питах как Хуан успява да носи един и същ чифт сиви панталони цяла година. Тя имаше две ризи с къси ръкави - едната светлорозова с тесни тъмночервени ивици, другата светло синя, съвсем същия модел. Когато една година по-късно тя смени сивите панталони със сини, не успях да се въздържа и направих следния коментар:

- Панталоните ти сигурно съхнат много бързо, иначе не би могла да ги носиш всеки ден.

 - Ха-ха! Така разправят и колегите на Розовия картоф! Но все пак ти казвам да знаеш – аз и мама имаме общо четири еднакви панталона. Така е много икономично.

Всички имахме малко дрехи – и храната, и облеклото се раздаваха с купони през шейсетте и седемдесетте години на миналия век. Розовия картоф проявяваше творческия си дух по много досаден начин. Всъщност това беше водещ принцип, въведен в тяхното домакинство - или само зеленчуци, или парче месо, което трябваше да им стигне за целия ден.

- Не се ли разболяваш, като ядеш все едно и също нещо?

- Защо пък да се разболявам? – изуми се Хуан. – Ни мислиш ли, че така човек по-лесно привиква към храната?

Завърших училище през 1980 година. Три години преди това държавните изпити бяха въведени като критерий за прием в университетите, за разлика от времето на Културната революция 1966 – 1976, когато цареше хаос. Университетите останаха затворени няколко поредни години, след това студентите бяха приемани според тяхната политическа надеждност, без оглед на техния академичен потенциал. Съотношението между приети и кандидатстващи беше 4:100. Ако човек успееше да влезе в университет, имаше гаранция, че ще намери добра работа след като се дипломира. Ако не бе приет, шансът да попадне на добро работно място бе нищожен, освен ако не предпочете да изучава  техническа специалност в учебно заведение, даващо занаят на питомците си.

Розовия Картоф накара Хуан да постъпи точно така с аргумента, че приятелката ми не проявява особена съсредоточеност по време на изпити и често получава ниски оценки. В резултат на това Хуан постъпи в училище, където изучаваха архитектура, а аз направих магистратура по английски език и литература в университета „Сун Ят-сен“.

Хуан се връщаше у дома в събота вечер от училището си в крайния квартал и веднага след вечеря идваше да ме види.

- Имам приятел! – Хуан стисна здраво ръката ми. – Приказва толкова малко, че го кръстих Умрялата мида. Ха-ха-ха!

- Но как се получи тази работа? Ти тръгна на училище отпреди две седмици – изтъкнах аз и понечих да изтегля ръката си от нейната.

- Той ме помоли да стана негова приятелка! – Хуан стисна още по-здраво пръстите ми.

- Как ще понасяш тази умряла мида? Ще умреш от тишината около тебе.

- Шум или тишина - няма никакво значение. Той ме прави щастлива само като ме погледне.

Хуан сияеше. Никога по-рано не я бях виждала такава. Лицето й бе обло, със заострена брадичка, очите й изглеждаха леко изпъкнали, сякаш нещо постоянно я изненадваше. Бузите й бяха розови, тенът й – по-светъл от тези на повечето момичета. Когато се усмихнеше, зъбите й изглеждаха малки и красиво подредени.

Умрялата мида се превърна в постоянна тема на нашите разговори. Той произхождаше от твърде бедно семейство в Гуанджоу. Родителите му бяха работници в завод, произвеждащ части за часовници, заплатите им едва стигаха, за да живеят.

  - Той твърди, че ще бъде щастлив, ако има една осолена риба и консерва фасул, стига да съм край него – каза ми Хуан една съботна вечер.

Това беше най-евтината храна. Стана ми тъжно заради Хуан; представях си как тя и Умрялата мида седят вечер в някаква мрачна всекидневна, протягат ръце към осолената риба на обяд и към фасула вечер.

Един ден в училище, след две съботи Хуан ми каза, че са започнали да се държат за ръка и се целували.

- Както правят в западните филми ли?

- Не, разбира се – отвърна Хуан остро, сякаш я бях обидила. – Стана бързо. Само по бузата. Както те целувам аз.

Но и това все пак беше нещо.

Хуан беше първото човешко същество, което ме е целунало по бузата. Едно момче се беше опитало да го направи преди нея. Измислих му прякора „Влез с мен в пещерата“ – момчето беше рошаво и седеше на чина пред мен. Отдръпнах се, за да избегна целувката на Хуан, бях обзета от изненада и неудобство. Постъпката й щеше да бъде осъдена като „дребнобуржоазна практика“. Миндзиан и Уейхон се престориха, че не са видели нищо, но аз забелязах шокираното изражение на лицата им. Хуан целуна и тях – вече не си спомням по какъв повод, но и те опитаха да се изплъзнат. След няколко провала и напразни усилия единствено от нейна страна, Хуан се отказа  от по-нататъшни напъни в тази насока.

Никога не сме разговаряли с нея за целувки. Няколко пъти виждах как Хуан и майка й, Розовия картоф, се целуват по бузите. Сърцето ми се разтуптя – изпитах завист, че в моя живот никога не бе имало подобна интимност.

Но това все пак бяха целувки между жени – и въпреки това ни възмутиха. Сега ставаше дума за мъж! Никога не бях виждала проява на интимност между мъж и жена, освен в западните филми.

Западните филми станаха достъпни през осемдесетте години на миналия век, но не в кината, а в различни артистични клубове и в английската катедра на университета, където учех аз. Любилият ни филм беше „Звуците на музиката“. Най-незабравимият момент настъпи, когато Мария и капитан Фон Трап се целунаха.

В залата за упражнения настъпи гробна тишина. Почувствах се страшно неудобно, но не успявах да отклоня поглед встрани. Изгаряхме от желание да говорим за това след часовете, но нито една от нас не посмяваше да каже дума. Най- накрая най-смелата от нас измърмори:

 - Не мога да повярвам, че го направиха.

Това предизвика цял порой от коментари.

- Да, беше истински ужас.

- И как след това актьорът и актрисата ще работят отново заедно?

Всички започнахме да кимаме с глави, бъбрейки неразбрани думи, които потъваха във въздуха, нагорещен от нашето вълнение.

………………………

На следващата седмица, в събота вечер, Хуан доведе при мен Умрялата мида на гости. Не можех да дишам, не можех да повярвам на очите си – видях ги. Те се държаха за ръка.

Умрялата мида беше висок малко под два метра.  Кротката му усмивка светкавично потъна между плътните устни, които по това време минаваха за много привлекателни. Човекът направи опит да изтегли ръката си, но Хуан не му позволи, държеше го здраво.

 - Здравей – казах, като през цялото време се чудех дали да се здрависам с него, или не.

- Здравей – измърмори Умрялата мида. Изглеждаше по-смутен и от мен. Отново се усмихва, зъбите му блеснаха, безукорно бели в контраст с тъмната кожа на лицето му.

И двамата вперихме очи в Хуан, търсейки помощ от нея.

- Защо ти не се прибереш у дома? Аз и моята сестра се виждаме в събота вечер на приказки – каза Хуан и освободи ръката на Умрялата мида.

- Добре. Ще се видим в понеделник – рече отсечено Умрялата мида, след което ни се усмихна за  „Довиждане“.

В мига, когато затвори вратата, започнах да го съжалявам.

 - Мислиш ли, че се чувства оскърбен?

- Въобще не. Нали вече прекарахме известно време заедно, докато дойдем дотук? – сред миг Хуан подхвана бодро: - Е, как прекара седмицата? Някой мъж прояви ли интерес към тебе?

- Не е. Ти и миналата седмица ме пита същото нещо.

- Но сега става въпрос за новата седмица. Могат да се случат всякакви неща.

- Нищо не се случи.

Нищо не би трябвало да се случва, тъй като официално бяхме предупредени да не допускаме никакви романтични връзки, докато следваме в университета – това би отклонило вниманието ни в нежелана посока. Освен това повечето от нас все още намираха за необичайно да общуват като възрастни с  представители на противоположния пол, тъй като докато учехме в гимназията, въобще не разговаряхме с тях.

Може би точно това беше причината хора като мен и Хуан да станат наистина толкова близки приятелки.

…………………………………….

На 4 февруари 1984 година един млад мъж, който в библиотеката бе седял срещу мен в продължение на половин година, ми зададе въпрос за някакво упражнение по английски език. През месец май за пръв път ме хвана за ръка. Хуан изгаряше от любопитство и поиска да види Джиган още следващата събота вечер.

 

Превод от английски език – Здравка Евтимова

КОМЕНТАРИ

Анонимен  13.04.2019 02:17 | #1

Интересно. Кога ще можем да прочетем новелата до края? Чакаме.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци