Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ПИСМО ДО КРИСТИНА ОЛСЪН

08.06.2019

Из книгата с есета на Красен Камбуров

 

ПИСМО ДО КРИСТИНА ОЛСЪН

 

Навярно отдавна не си жива.

Изписвам тези думи и веднага се стряскам писмото ми да не се устреми в лиричен галоп, към който мъртвите за беда винаги гледат отдолу, иронично, без зеници. Защото техните зеници трудно реагират на светлината, особено когато е изчаткана от лирически подкови. Но изписал и това, осъзнавам, че ако греша, ако си сред живите, твоят поглед ще е дваж ироничен – пламенеещ и честен.

Естествено, честен най-вече към себе си, към света и към проклелия те бог. Тук употребявам бог и свят обиходно, плеонастично, предвид неминуемия факт, че бог проклетисва не чрез друго, а чрез завъртения и запокитен от него свят. Затова, ако по-нататък хвърля някоя и друга стрела по проклятието, тя ще е стрела на ярост към света, но и на огромна любов към тебе. Защото висшата антиномия на проклятието е, че то уравновесява горестите на милиони с радостите на милиони. Бог се уравновесява чрез собственото си проклятие. Не ли и човекът?

Проклятието е съвършено и предрелигийно, Кристина. То е сфера, чийто център е всякъде, а периферията никъде. И разликата между него и вселената е, че дори понякога да е неосъзнаваемо като нея, то поне може да се докосне и нарисува – а чрез него да докоснем и нарисуваме вселената, тоест самия и център. Казано делнично, проклятието е дете в утроба, ръка в ръкавица, пръст в пръстен и т.н. смаляващи се символни двойствености. И тези двойствености не се накърняват, напротив, подчертават се от примера с мародера, който вместо да измъкне пръстена от пръста на поваления воин, отрязва с нож самия пръст.

Може би начесто и мен ще смалява ироничният ти поглед. Зная защо. Но въпреки всичко по-долу ще се опитам да метафоризирам битието ти чрез гадания и предчувствия. И ако те имат стойност само за мене, ако им липсва доказателственост, ако и с най-лек полъх те засенят – мъртва или жива – то помни, че и аз съм един от милионите, които разграждат радостта си на горести и бдения, за да я възмездят. И нека е опрощаваща твоята ирония, ето затова бързам да ти отправя тези редове.

И тъй, какво бе ти за мене, Кристина?

Било е отдавна, навярно четвърт век оттогава. Видях те сред стълпеното множество на една одъждена софийска улица, загледах те.

Бе същата, която съм очаквал. В призивно сепнатото тяло, в шумолящите ти без шум коси, в разредения, сякаш изсмукан зной на хоризонта, закопчан като прегоряла страница с две сънливи къщици – аз за пръв път изтръпнах, че ти си разгадката на моето девство. Изтръпнах, че тя трябва да мине през тебе и през оня неизбежен, но достижим припек, към който бе загледана. Щастливо ли, през сълзи ли загледана?

Не зная. Тогава не виждах лицето ти; тогава ти бе само една лъчиста и крехка буква, с която ще проговорят сънищата, а сетне и животът ми, всеобщият Дионисов живот; буква, която рисувах по първите си римувани драсканици. Чрез теб, Кристина, обзирах бъдещето, защото се надявах, бях стопроцентово сигурен, че и ти, сепната сред тревите, обзираш своето; аз се сливах с теб, бях буквата след теб, бях твой еротичен ек – не, не свивай иронично зеници. Нещо повече: вярвах, че съм скрит зад прозореца на една от къщите /дясната, ясно си спомням/ и че ти тръпнеш именно за мен, и че чакаш да дам знак с полюшнато перде. Накратко – аз влизах в живота чрез теб.

Но нима съм бил влюбен? Сигурно не. Свръх моите юношески, пък и днешни сили е да се влюбя в жена, без да съм зърнал очите и; но далеч по-важното и по-глъбинното, онова, което разбрах много по-късно и което е довод за тогавашната ми не-любов към тебе, е, че всеки позив за стих, за цвят, за линия и за песен е недвусмислено еротичен и затова в същината си – греховен, забранен, наказуем.

Когато те видях за пръв път, и през ум не ми е минавало това – бях юноша, глупав, с ненастроен разум и с прекалено доверчиви очи. Но винаги ще твърдя, че никоя модерна наука и лаборатория не могат да обяснят на човека поменатата греховност; никоя вяра не ще го криминализира и накаже така, както собствените му греховни подземия, към които човек слиза, за да изтръгне целувка, а всъщност изтръгва поема за космоса.

С надежда съм, че никой няма да отвори и прочете писмото ми – а пътят ми към теб е дълъг-дълъг. Но и да го прочете, но и да го пораздърпа с пръсти, той, схоластът ще се изплаши и възмути не от редовете ми. Ще се възмути, защото няма спомен като моя, Кристина. И това ще е зъл повод да заседне здраво този схоласт и да създаде наука за възмутителните спомени.

Та ето кога ме осени моето проклятие. В смутната сухота на онзи хълм, в неразтворения за обична парола прозорец, в секващия на хоризонта коловоз. И в теб, готова да изтичаш по него.

Стълпеното множество и остарелия дъжд припомням единствено на себе си – ти нямаш отношение към вечерната витрина, в която бяха изложени репродуцирани творби на Ендрю Уайет, американец, роден на 12 юли 1917 в Чедфорт, южно от Филаделфия. Ти, СВЕТЪТ НА КРИСТИНА, бе в центъра; край теб достойните БЕ-КИ КИНГ, КАРЛ КЬОРНЕР, АЛЕКСАНДЪР ЧАНДЛЪР, АДАМ ДЖОН-СЪН, СИНЪТ НА АЛБЕРТ, изпълнени в любимата на Уайет темпера, акварелни пейзажи, графични ескизи. Всъщност от всички персонажи само теб не видях в лице и това обстоятелство, както днес се оказва, е било фитилът на настоящите ми редове.

Веднага станах почитател на художника, а наскоро след дъждовната    вечер, не помня как, се сдобих с добра репродукция на КОЛАНЪТ – разтърсващ графичен етюд, в който нищо и никаквият фермерски колан задълго сякаш затягаше извиващия се мой живот – с отключена навеки тока. По-късно КОЛАНЪТ се затри, но                 СИ-НЪТ НА АЛБЕРТ и сега виси над бюрото ми. /Бел. 1/.

Тук имаш основание да присвиеш зеници, защото от историята с това момче наистина повява смешец. Работата е, че по онова време вече се стягах за казармата и едно от приготовленията ми в суматоха бе ден след ден да се спирам пред портрета, пред СИНЪТ НА АЛБЕРТ, да издирвам в нищия му интериор /всъщност пасторален плевник/предсказателните решетка и наръч сено на воинската ми съдба; но още по-налудничаво – в чертите на момчето, в очите, в косата и в тежката му челюст откривах себе си, отшумялото си детство, откривах – тук внимавай! – печалната възможност чрез моите, всъщност неговите очи – несъмнено познати на теб – да те сграбча неблагодарно и да те отнеса, за да споделиш с мен тегобите ми зад решетката. /Да те сграбча и отнеса! – сега съзирам навеи и от Марк Шагал/.

По-късно някои кадри от въображението ми се покриха с действителността; но ако намирах сгода и аз като Албертовия син да се подпра на вратата и да се унеса в незнайното, за околните старшини сигурно съм бил един завеяник и нищо друго; в себе си обаче знаех, че съм осъществил абсурда – чрез очите на американското момче да те притежавам в далечния балкански арест. И то цели десет дни и нощи.

Позирал съм, ясно разбирам, пред себе си съм позирал. Ала и до днес аз съвсем искрено и наивно изпадам в позата на абсурдните положения. Изглежда в тях се чувствам като отключен колан, на който твърдоглавите реалисти със замах точат свойте бръсначи. А в частния за теб случай с Албертовия син позата ми съвсем не е автентична и затова абсурдът „Кристина в ареста” е накърнен и не-чист, тъй като смятам, че един абсурд трябва да състои от автономни, чисти, новооткрити движения. Защото абсурдът е винаги визионерски. А тогавашната ми поза пред вратата на ареста е просто повторената поза на американското момче, която пък поза неминуемо е изискана и дълго балансирана от самия Ендрю Уайет. /Бел.2/ Да. Опитвал съм да проникна в незнайното, сиреч да избягам от ареста – чрез Уайет. Какъв ти тук абсурд! Ето че най-после стъпвам на здрава почва.

По онова време бегло разбирах живописта. Впечатляваха ме главно рисунъкът, масовката, типажът, без да вниквам органичен ли е или не. Инстинктивно съм поглъщал и настроението на картината, а разумът ми е стигал /или слизал/ само до нейната литературност. Но всичко останало – тънкости в композицията, цветовите отношения, плановете, градежът на светлината, фактурата, мазки, пастьозност, изгризвания на платното, тонални акценти, интонационни паузи, дълбокият символов настрой на творбата – всичко ми предстоеше.

Казвам това не за да принизя Уайет – опазил ме Бог. Казвам го, за да подчертая, че в онова мое „кристинено” време по теб, Кристина, просто мечтаеше едно момче – не съвсем захлупено, но лаик в изкуството, от което всъщност те бе поканило и познало. Но-ва ирония ли изниква тук и бях ли те познал наистина, Кристина?

Ще помълча малко. Така. Продължавам.

Уайет задълго изчезна от погледа ми. Полека-лека и ти чезнеше като огъната роза в съзнанието ми. Ала съвсем наскоро си купих една добре илюстрирана монография /Бел.3/ за Уайет, зарязах столичните си скитни, затворих се привечер вкъщи и я запрелиствах. Естествено веднага попаднах на теб – СВЕТЪТ НА КРИСТИНА, 1948 г. И бе същата, незабравима.

Забързах да видя Чандлър, Кьорнер, сина на Алберт, пейзажите, но още на втората страница стреснат открих непознат портрет на възрастна жена. Жената е в профил, приседнала край масивна дървена врата и сякаш сама издялана от дърво; призрачно като повечето уайетови слънца, слънцето в картината геометризира сиротната фигура, а блестящата топка на вратата боде очите като мистичен знак.      

Ти знаеш коя е притихналата дама на прага. Това си ти, КРИСТИНА ОЛСЪН, 1947 г., тоест една година преди СВЕТЪТ НА КРИСТИНА. Кой – ти ли, Уайет! – бе хванал златистия знак, за да разтвори вратата и да превърне нахапания праг в трон на сиротността ти? През две страници се натъкнах на друг твой портрет – МИС ОЛСЪН, 1952 г. Тук си в едър план, пак в профил, дремеща, самозабравена; лицето ти е издуто, косата ти, завързана като някога, почти чувам как се чупи като храст, като обшивката на стената – и навярно в този звук е вслушано котето върху гърдите ти. След няколко страници трети твой портрет – МИС ОЛСЪН, 1967 г. Ето, тук най-сетне си ме погледнала и зениците ти са сякаш последният неспрегнат глагол на твоя свят, Кристина, оня свят, който нелепо си въобразявах, че откриваш в потрепващото далечно перде.

А данните за теб са къси като прага ти. Живееш в щата Мейн, в дървена къща, построена още от прабаба ти на океанския бряг край Кушинг. Къщата дълго служила като странноприемница за моряците, един от които, баща ти, швед от Гьотеборг, остава завинаги в нея. Преболедувала си тежко и за цял живот си останала парализирана. Ендрю Уайет пристига в Кушинг през лятото на 1947 година и веднага те превръща в „най-известният модел на американската живопис”.

Модел. Модус. Така си формулирана от изкуствоведите.

Спестявам ти нежния ужас на оная привечер, когато провидях параболата на твоите превръщения и абсолютно замръзналата точка на моето незнание, светеща като топката на твоята врата. Но нима в е ч е те бях познал? Имах ли право веднага да те помоля за прошка?

Ето какво разказва самият Уайет за СВЕТЪТ НА КРИСТИНА, 1948. Веднъж от терасата на твоя дом той вижда как пълзиш по полето след посещение на семейната гробница… ”Потресе ме това, което видях. Изгорено от слънцето поле и розовата рокля на Кристина. Възприемах я като изсъхнала раковина на омар, изхвърлена на брега и смачкана. Направих рисунка, после работих по памет, важно бе да предам усещането, което ме бе обзело. Рискувах и по-молих Кристина да ми позира на земята, а после помолих за също-то и жена ми Бетси – по нея рисувах фигурата. Рисувах картината цяло лято…”/Бел.4/.

Цяло лято, Кристина, помниш ли…

Ето значи една от първите мои житейски самолъжи. Отново се вгледах в картината, която те бе превърнала в мой „модел”, а мен в похитител, и веднага видях очевидното – тялото, което някога поглъщах като крехка и лъчиста буква на сънищата ми, сега се нагърчи в трънената изнемога на йероглиф, отказващ да бъде последван от друг йероглиф; ръката, която вярвах, че всеки миг ще се вдигне призивно, се оказа ръка за пробиване на дупки в земята – на дупки за проклетисани юмруци. Подведен от Уайет, който те сравнява с раковина на омар, осъзнавам, че съм жалък, че нямам и най-малко право да обласкавам сакатото ти тяло, и затова млъквам, за да кажа: сега разбрах, че си прокълната от Бога.

Но нима се докоснах до теб, Кристина? Нима няколкото репродукции на твои портрети и двете странички текст опростиха моето незнание; нима параболата на твоите образи не ме прониза със стрелата на свена? Но не с девствения свян на юношата, а с греховния – на мъжа?

Свенът си е свян и дано никога не виси декоративно като пискюл. Напротив, свенът да е пружина на всяка сбъдната човешка метафора, ресор в страшните механизми на сътворяването, маховик на проклятието. Твоето. И на Ендрю Уайет.

Прозираш ли, Кристина, прозираш ли с какъв свян са заредени думите „Рискувах и помолих Кристина да ми позира на земята, а после помолих за същото и жена ми Бетси – по нея рисувах фигурата…”? По-нататък писмото ми е организирано около тези думи на Уайет и около този свян и, с уговорката, че свенът е канавата, не обръщай внимание на честото му споменаване.

И тъй: ” Помолих… Помолих…”

В двойната молба на художника съзирам зловещата дихотомия на сътворяването – засега само на началото му. Засега художникът пребивава в музикалната омая на пред-сътворяването /Бел.5/, възбудата му все още е магьосана от образа на раковината, която той трябва да извиси до образ на страдалец – и така да го спаси от страданието. Веднага обаче изниква задачата да се надмогне музикалността на първото видение, внезапната му като изстрел, но и като на изстрел къса и неосъзната форма. Защото раковината като алегория на проклета съдба може да действа само за начален импулс, който впоследствие художникът трябва да преоформи до символ по всички степени – от черупката към човека. По всички – и поетически, и биологически!

Очевидно този формоструктуриращ път, който поетът или художникът се налага да извървят след първата искра и асоциация, се различава в подробностите си, но е типологично близък за двамата. В лиричната поезия наблюдението, камо ли уподобяването /неминуемо при един портретист/ е елиминирано; при това усилията към каквото и да било уподобяване изискват обикновено време, което лиричният поет не може да си позволи, тъй като ще излезе от аурата – а без нея той е загубен. Напротив, аурата идва при него последна, като поанта на едно дълго и неосъзнато вглъбяване, в което той е напипвал връзките на сепналия го отколе мотив, който пък мотив може да бликне отвсякъде, включително от една раковина. Но да уточним с пример. Работата на поета напомня решаването на Евклидовата задача за двете гари А и Б и за разстоянието между тях, като гара А е неговата лирична „раковина”, огненият пръв импулс, който може да е всичко – вик, облак, колело, скакалец, та дори жп гара, - а Б е аурата, в която лирикът влиза, Б е психологическата поанта на дългото му пътуване-бдение; а влизайки вече в гара Б, лирикът е длъжен според умението и поетиката си да оформи и буквалната, стиховата поанта на творбата си. Ако се нуждае от нея. В модерната поезия тя е ненужна. Та пътят от А до Б е всъщност основната работа на лиричния поет – работата на една стрела. И най-мощната тяга, която ще го изведе до гара Б, е несъмнено сходна с тягата на пластика, макар не тъй зловещо разиграна. През зловещо изискуем свян.

Защото живописецът твърде често, както в случая с теб, Кристина, е принуден да „помоли” своя мотив, своята раковина, своята първа искра, първата си аура – а в онова лято и в онова разпълзяло се около теб поле ти си облъхнала Уайет именно като аура – да я помоли да се „умножи”, един вид да се мултиплицира в непрекъсната аура. Тоест за художника гара А и гара Б са задължително на едно място, върху един хълм и, за да ги раздалечи и да проправи път между тях, за да освободи пространство за асоциациите си, Уайет изненадва дори себе си с фантастична идея, с чудодеен метод: ”Рискувах и помолих Кристина да ми позира на земята, а после помолих за същото и жена ми Бетси – по нея рисувах фигурата”.

И тъй: за Уайет двете гари са в едно лице, твоето. Преодолявайки свена си, всъщност проклятието си, той се решава на смайваща хирургия да подмени парализирания оригинал, своята искра на вдъхновение, тебе, Кристина – с младата си съпруга, която заставя да заеме мъчителната, страшна, героична за нея поза на влачещ се край гробница нещастник. Ето как, Кристина, присъстваме на едно разгласяване и разиграване на художническия свян, който обаче е целенасочен от творческата задача на Уайет.

Младата Бетси поема тройна отговорност: 1 /към творческия копнеж на мъжа си, 2 /към себе си, като продължител на раковината и като везна в художествения баланс, и 3 /към тебе, чрез може би насилствения опит да бъде аура, вписвайки се в съдбата ти. Та как иначе – парализираният оригинал трябва да се задвижи. Задълго. Това задвижване и вписване в страданието е необходимото на Уайет - осъществено от Бетси и докрай схванато от него в портрета. Но когато илюзорното движение се превърне върху платното в неилюзорно страдание и когато зрителят се проникне от спечелената илюзия – ще осъзнае ли той, че за да извиси образа на раковината до образа на жена-страдалица, творецът е работил по метод, който тук ще назова диалектика на проклятията?

Защото какво, ако не диалектика, са зависимостите между ори-гинала и художника, при това зависимости подчинени на художествения свян, в който е заложен инстинктът за оцеляване – творческо и всякакво – и защото именно този инстинкт, разигран чрез безсмъртна смяна на ролите, е противодействие на божието проклятие.

Ето как разбирам, че и Уайет е прокълнат като тебе, Кристина. В неговото проклятие имплицитно дебне необходимостта от нарушаване понякога и на най-делничния морал – в името на висша цел. На идеала. Нима е морална аурата, в която те обгръща Уайет и която свръх силите му го ожесточава да изтръгне от сломения ти живот сока на розата? Ала прости му – някой действа чрез него, някой сключва зрението му и тебе, Кристина, излазваща тогава от семейната гробница, и това сключване е н е м о р а л н а т а  а у р а, в която ти блесваш като раковина от омар – за бога и за Уайет блесваш. /Уайет добавя „смачкана” – в музикалността на мига, в аурата като нож прониква и знанието му за твоята болест/. Впоследствие художникът бавно излиза от аурата на раковината /а с него и ти излизаш от нея/ и, принуден вече от занаята си, той разиграва мизансцена със смяната – не на ролята – на изпълнителите и. Ала протогонистът си ти, нещо повече – ти си самият текст на ролята, ти си също демиург на свена, който удря с нажежено юмруче огромния барабан на проклятието. Какво друго са твоите потрети, Кристина?

Чрез диалектиката на проклятията по парадоксален начин ти също подменяш реалността с нереалното; себе си, героя на твоя свят – с неговото подобие: ти се вписваш в себе си чрез друг. И тази подмяна също накърнява морала чрез един неотложен свян; защото твоята роля-съдба остава в номиналното време, а подменителят – в острото, накъсано време на сътворяването. Ти си във време-пространството на изпогорелия хълм, а любимата Бетси – само във време-пространството на твоята поза край гробницата. Ти не принуждаваш себе си, ти си раковина, мълния и дама в един миг и си извън времето на художника – Бетси е само контур в неговото време; ти си искрата, импулсът, аурата – Бетси е нежен наръч клонки, с който Уайет кладе възбудата си, за да те освети. В тебе се крие една задължителна морална инверсия, която би избягнала, ако през лятото на 1947 година Уайет не се бе заселил в щата Мейн.

Сега навярно ще ме обвиниш, че злословя срещу художника, ще доказваш, че той е великодушен и пламенен приятел, че и наум не би му минало да накърни душата ти с щипците на една черупка. Права си, всичко това е вярно за Уайет. Както ще са прави и апологетите му, обвинявайки ме, че математизирам и догматизирам свещеното действо, на което дължим СВЕТЪТ НА КРИСТИНА. Същите, които те обявиха за „най-известният модел на американската живопис”.

Но редовете ми към теб не са рецензия за живописните стойности на картината. Не забравяй, че чрез една идеализирана пара-бола аз също участвам и съм пленник в тайнството, на което ти си светица, и значи имам право да запаля магичен факел в нозете ти. Затова и аз като художника ще те помоля за малко търпение.

По-горе видяхме, че свещеното действо се разиграва чрез диалектика на проклятията, като обременените от проклятие – ти и художникът – си противоборствате чрез свена и инстинкта за оцеляване – и за да се измъкнете невредими, ненаказуеми от морала – към висшата цел: творението, картината. Самото достигане на целта е вече победа над божието проклятие. Има един царствен миг, нищожен като връхчето на игла, на което връхче се сливате опиянени и неподвластни на миналото и сте в центъра на вселената. Но в този сияещ миг инстинктът за оцеляване мълниеносно се изразходва, изчерпва се, свенът слиза от трансцендентните си висини и се промъква под живата ви кожа – тогава проклятието над тебе, Кристина, и над художника Уайет отново ви сграбчва в своя делник.

Пътищата ви на проклетисани се разделят. А ако понякога се докоснат отново – както в другите твои портрети, те няма да се счепкат в такава метафора, за каквато Бог изпраща аура и раковина веднъж на сто години.

И ето: ти оставаш в латентността си; ти отново пълзиш из без-края на Америка, надигаш скръбна глава към чужди разпятия и пробиваш с юмруци земята; и отново плуваш в своето бъдеще – но никога вече като раковина и като мечта на едно момче под дъжда.

А Уайет? Ако ти си осияна от мисията на аура, то на Уайет е отредено наказание да разгражда проклятието си в стотици борби – в борби с прерии, цветя, бикове, слепци и луни – всички те прокълнати с безгреховност и със смърт, - и отново да оцелява, да търси неизброими артисти за своето действо, своето ауто сакраментале, да не доволства и да скърби за тях, да молителства и да заповядва, и под факлите на далечни момчета да вменява в с в о я  в и н а  обречеността на човека. Ще го спохожда аура и той ще изтръгва от нея прокълнатите оригинали на битието, и ще се извисява с тях от-ново до оня миг върху иглен връх – където две проклятия си подават ръце сякаш под разтворените криле на гълъб. И не ли чрез този гълъб понякога Бог докосва онези, що е проклел?

Но къде да издирим в подобна борба вашето покаяние на победители? Нима то не е задължително? Победителят нима не изплаква победата си? И не чува ли той отгоре: ”Покай се и ще бъдеш…”

Какъв? Какъв ще бъдеш?

Кристина, на света има прости неща. Кое да е верско мъдруване върху покаянието ще стигне до несложния извод, че да се покаеш – значи да ти олекне. Дървото се покайва чрез падащите си зрели плодове; океанът се покайва, когато ражда от пяната си любовта; жената се покайва едва щом чуе първия писък на рожбата си; аз ще се покая, когато допиша редовете си към теб. Да се покаеш значи да си нов, готов за бъдна родитба, за бъдна любов и за бъдно покаяние. В твоята и на Уайет борба с проклятията вие ги победихте – и се обновихте за нови. Обладайте вашия горестен и горд час за покаяние. Ала нима той някога е свършвал?

Ето това е твоят свят, Кристина. Светът на прерийното покая-ние.

Сега вече, след като веднъж те помолих за търпение, ще трябва да свършвам, но не мога да се откъсна от илюзията, че съм участник в ауто сакраменталето, дори се самопоканих в него – човекът с факела. Но изписвайки този латинизъм, съзнавам, че няма нищо по-чуждо за теб от религиозните действа, разигравани по светите празници и аранжирани с факелни процесии, над които ти би се поклащала като мълчалив идол. Защото играта на твоето мълчание е светска, както е светско и разпятието ти; протяжността и огньовете на твоето ауто аз открих между дръжката на една врата и накълвания праг на къщата ти. Ето в това късо разстояние ти трябваше да изиграеш и прерията, и задъхания зад нея океан.

Но ако подобно ауто ти се струва абсолютно тягостно и непросветлено, тоест неправдиво според казаното за демоничната ирония на превъплъщението и на твоята победа, - ако смяташ, че тези редове са предназначени не за теб, а за онзи схоласт без спомени – то нека запаля остатъка от факела и да просветля остатъка от твоя праг, и да изгоря очите на оногова, дето ще разтвори писмото ми.

Защото дълбоко в себе си зная, че аз – или някой друг – е бил непомръкваща светлинка за тебе. И ако Мейн и твоят праг са безкрайно далеко, то параболата, по която изпращах светлинката си четвърт век – не стихна, не се пречупи. Естествено – бяхме неравностойни, но пък и самотни. Ти ме бе осияла с красиво, може би не-дълбоко, но младо ухание, в което – сега разбира, да, сега! – аз съм бил раковина на себе си: неразтворена, непохватна, несмела. Ето защо тогава не съм могъл да те обичам, макар всичко, що изрекох в началото за буквите и за полюшнатото перде да е истинно. Ето защо съм те смятал за буква – та нали в същото време сам съм бил раковина. Да, само съм опипвал знаците по брега на живота, без психологически да ги свързвам в думи, в синтаксис, в морал – камо ли в покаяние.

Но може би настъпи и моят час на покаяние? Покаяние пред себе си, че още като юноша съм бил способен на самолъжи, способен да идеализирам горчивата природа и да превръщам чемерните прагове на живота в пътеводни звезди? Ако е дошло време да се покая – а то е дошло – ето, покайвам се и ми олеква. Като на всеки победител.

И съвсем мимоходом, просто за да не забравя, ще простя на великия Ендрю Уайет, че ме дари с твоя образ, Кристина, и че оневини света чрез тебе. Ето как тримата се обвързахме с покаяния и проклятия и ето защо аз вярвам, че си жива в техния неразкъсваем стяг.

Но ако сега повдигна пердето на моя прозорец и видя, че вали – ще ми стане смешно и досадно, защото днешният дъжд ще е сякаш дъжд нарочен, ще е банален отглас от стария мой юношески дъжд. Дъжд, заплющял само за да сложи рамка на писмото ми. Затова и не си го измислям този ненужен дъжд.

Ала мисля за това как твоят лакет се снишава в тревите и ти неразгадаемо разцъфваш. Неразгадаемо. А някога вярвах, че ти, Кристина, си моята разгадка.

Обичам те. Сбогом. /Бел.6/.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци