Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Интелектуалният чар на спорта

08.06.2019

Из бъдещата книга на Теодор Борисов

 
Авторът на книгата Теодор Борисов е доктор по история. От 2008 година е журналист във вестник „Меридиан мач“, на чиито страници публикува множество материали за историята на българския футбол и спорт. Възпитаник на НГДЕК „Константин Кирил Философ“, през годините той успява по един неподправен начин да съчетае познанията си в сферата на историята и спорта.   

 

 

 Интелектуалният чар на спорта

 

Футболът и интелектуалната дейност на пръв поглед са толкова отдалечени едно от друго понятия, че единственото, което, изглежда, ги обединява, е прочутият скеч на „Монти Пайтън“ за мача между немските и старогръцки философи. Преобладаващото мнение за най-великата игра в началните години от страна на хората на мисълта може да бъде обобщено

с призива на финландския философ Йохан Вилхелм Снелман към неговите млади сънародници: „В тая голяма борба, обтегнати само на жилестите ръце на футболиста, далеч няма да отидете. За отбиване на топката с глава се иска корав череп, но знайте, най-коравият череп има овцата. Аз не смятам овчата глава за гордост на финландската младеж“. С течение на времето обаче интелектуалният елит променя отношението си към „ритнитопковците“. Писателите Артър Конан Дойл и Албер Камю, както и носителят на Нобелова награда за физика за 1922 г. Нилс Бор практикуват спорта с различен успех, а писателят и философ Умберто Еко просто и ясно казва в разсъжденията си за социалния феномен на XX в.: „Предполага се, спортът да е нещо добро. Футболът е спорт, следователно футболът е

нещо добро“. При това положение няма как най-великата игра да остави равнодушни българските творци и интелектуалци. Сред запленените от футбола е световноизвестният бас Николай Гяуров. Роденият на 13 септември 1929 г. в село Лъджене изпълнител се запалва по спорта още в основното училище. Освен футбол той е практикувал още плуване и волейбол, но именно Царят е бил неговата голяма страст. Гяуров става вратар на „Чепинец“ – отбора на село Чепино, впоследствие сляло се с Лъджене и Каменица, за да образуват Велинград, като

записва дори мачове за мъжете. Обикновено тимът се изправял срещу „Бенковски“ (Пазарджик), а задочните сблъсъци между младия вратар и физически мощния

централен нападател на съперника Георги Джамбазов – Джамбаза, дълги години се споменават от местните фенове. За футболните качества на Гяуров се срещат

противоречиви сведения. Според адвоката Николай Антов, който е играл с него, вратарският пост не му се е удавал, но въпреки това е тренирал упорито, както с всяко нещо, с което се захване. Съгражданинът му Петър Гугалов, който също е оперен певец, пък е на

мнение, че той е бил „самоотвержен вратар и страшен забивач във волейбола“. При всички положения бъдещият прочут по целия свят бас е любимец на съотборниците си, тъй като независимо от резултата след края на срещите им е свирил на своя кларнет. Впоследствие,

когато Гяуров обикаля триумфално Болшой театър, Ла Скала, Метрополитън опера със своите Мефистофел, Дон Жуан или Борис Годунов, единственият му досег до най-великата игра е присъствието му на стадиона като зрител, когато ангажиментите му позволяват.

При всяко свое завръщане във Велинград той се е виждал с бившите си съотборници и е зрител на техните ветерански мачове. Своята ранна среща с футбола има и литературният критик Пантелей Зарев. Пантелей Йорданов Пантев, както е неговото истинско име, създава „Панорама на българската литература“ в пет тома и „Народопсихология и литература“, което говори достатъчно за неговия принос към жанра. В детските си години обаче Панчо, както е известен сред приятелите си, с нищо не се различава от своите връстници от Циганската махала (дн. жк „Химик“) и е запленен от най-великата игра. Неговият съотборник Иван Велев – Чуруликин, го определя като много добър футболист, а в същото време и като коректен, честен и добър приятел. Синът на Панталей Зарев – Владимир, наричан от чуждата преса „българския Балзак“, признава в свои интервюта, че баща му е бил много голям запалянко и макар да е наследил от него страстта си към футбола, не може да става въпрос за сравнение между двамата. Футболът се оказва муза за композитора Любомир

Пипков, който през 1921 г., все още ненавършил 17 години, написва музиката за химна на „Левски“. „Спортът вълнуваше младежта, той беше тогава нещо ново, което си пробиваше път. Аз играех футбол в едно махленско тимче в квартала и повечето от основателите и

играчите на „Левски“ ми бяха приятели и съученици. Написах химна, за да изразя своето въодушевление от спорта и любовта си към клуба „Левски“, който носи едно велико име за нашия народ“, спомня си години по-късно синът на друг именит композитор – Панайот

Пипков, който по това време учи във Втора мъжка гимназия, точно както и основателите на „сините“. Поетът Гео Милев също няма как да остане безучастен и след като става член на софийския „Атлетик“ през 1922 г., написва стихотворението „Марш“, предназначено за клубен химн. В него се казва:

Другари, вдигнете челата

високо и гордо напред.

Туптят във гърди ни сърцата –

гърди от желязо и мед.

* * *

Напред, напред

нашата кръв –

жар и звезди!

Напред и в борбата

всякога пръв –

всякога пръв и безстрашен бъди!

* * *

В нас блика стремителна радост,

в гърди ни светкавичен плам!

Целта ни е сила и младост

и първи ще стигнем ний там!

* * *

Напред, напред

нашата кръв –

жар и звезди!

Напред и в борбата

всякога пръв –

всякога пръв и безстрашен бъди!

Тези стихове остават неизвестни до 1945 г., когато са открити от изследователя Пенчо Пенев, който ги публикува в „Литературен вестник“. В същото време авторът на клубната емблема на „Левски“ Мирчо Качулев говори за любовта на поета към „синия“ отбор. „Проекта за значката показах на Гео Милев, който обичаше „Левски“ и с когото бяхме приятели.

Той го хареса.“ Тенорът Стефан Македонски, чието име носи Държавният музикален театър, не се задоволява само с това да подкрепя от трибуните любимия си „Славия“, но и в периода 1928 – 1930 г. става председател на клуба. Освен това е бил член на основания през

1915 г. клубен хор, в чийто състав в младежките си години влиза друга звезда на българската опера Борис Христов. Прочутият бас дори е играл в юношите на „белите“, но за този период от живота му сведенията са оскъдни.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци