Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Събиране на значенията

19.06.2019

Йордан Велчев събра себе си в поезията

 

Йордан  Велчев е роден на 03.04.1949 г. в Пловдив. Завършва Политехническа гимназия „П. К. Яворов“ в Пловдив (1967) и Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, специалност История (1974) . Започва работа през 1978 г. като историк в Окръжен държавен архив – Пловдив. От 1992 до 1994 г. е гл. худ. ръководител на Регионалния телевизионен център в Пловдив, след което две години е редактор на сп. „Военноисторически сборник“ при Военно издателство – София.

Пише поезия, проза и есеистика. Автор е на изследвания върху взаимоотношенията на цивилизациите в контекста „Изток – Запад“, на сценарии за документални филми.

Йордан Велчев е автор на капиталното изследване в три тома „Балканският човек ХIV–ХVII век“ – за историята на народите на Балканите в глобалния контекст на световните цивилизации през последните две хилядолетия до съвременната епоха от началото на ХХІ век, за което получава повторно национална награда „Христо Г. Данов“ за принос в българската книжовна култура и награда за литература „Пловдив“.

Негови творби са превеждани на английски, немски, португалски, унгарски и руски език.

Живее в родния си град.


ПАЛЕОЛОГ

 

Белязан с тишина, незнатен

и затова – необходим,

аз съществувам сред нещата

като случайна струйка дим.

 

Като добрия дух в шишето

опипвам техните стени

да стигна дъното, което

да може да ги обясни.

 

Там динозаври се разхождат.

Под птици с огнени крила

потъват в мечите си кожи

мъже с премръзнали тела,

 

трагично вкаменени битки

под пластове вековна кал...

И аз, зад себе си проникнал,

за себе си изпитвам жал.

 

И с взор, за първи път обърнат

нагоре, моят вик свисти

из Космоса – дори и мъртъв,

духът ми да се възвиси.

 

Но в бъдното като в хралупа

надникнал, виждам изумен

изследователската лупа

на някой друг, надничащ в мен.

 

 

РИМСКИ СТАДИОН

 

Не стадион, а кладенецът в мен. По стръмни стъпала 

водата му прозрачно се изкачва.

И смесват се откъртения стон с нетрайната закачка.

И хиляди очи, прогледнали отново, арената следят.

 

Какъв археолог разкри в мълчанието на пръстта

отблясъци на щитове и мечове старинни,

та, векове потискан, древен въздух да изригне,

латински думи да изрича моята уста.                                                      

 

От мен изтръгнат изведнъж – неподозиран пласт.

Заглъхнал някога живот отеква в мраморните плочи.

Излизат гладиатори. Двубоят почва.

Единият ще падне с хрипкав глас.

 

Гнездо на зрелища. Край форумни стени

позор с величие живее редом.

Под шлем на първожрец лице на роб ме гледа.

И в куха кост надежда за живот звъни.

 

Две педи под пръстта праистини неуловими спят.

Дълбае мисъл с остротата на длето във паметта ми.

Пукнатина – столетна бръчка в камъка.

Тя тъмнина е още, ала там слова кълнят.

 

Не съществува минало!... А в нас избира брод

необузданата материя и бреговете блъска.

И трябва сила, за да мога да откъсна

от толкоз минали живота

единствения свой

живот.

 

 

 

 

 РЕКА

Откъде, откъде тази тиха река се е взела...

Покрай здравец и бор тя върви.

                                                    И внезапна неделя

връхлита връз мен и отново ме връща нататък,

където дълги са дните, а животът е кратък.

 

И куршумът, защо ли на житно зърно подобен,

настигнал целта си, засява й гроба.

И жената с басмяна забрадка, и няма, и слаба,

в своя скут се побира, люлка начална на хляба.                                     

 

Покрай здравец и бор аз вървя,

                                                 а реката е само

синя дъга и тъга върху моето рамо.

 

Аз вървя непрестанно през смъртта, оцелял, непокътнат,

неуморен копач на живот, на надеждата пътник.

С този есенен месец в сърцето, в самата неделя

откъде, откъде тази тиха река се е взела.

 

 

 

 

ЧОВЕК С КЛЮЧ

 

Сумрачно здание, чупките на внезапен капител в тишина, в която се чува

как изтърваната дума докосва паважа, врата, през която не можеш да се

вмъкнеш, без да изглеждаш странен – тук детайлите те бяха убеждавали,

че историята не е нищо друго освен бягаща и меняща се вода между

бреговете.

    

 

     В дъното на пейзажа, току до река Некар, изплува къщата на Цимер,

в която бе живял поетът Хьолдерлин. А може би “Ваш покорен слуга

Скарданели”? И кога е живял той тук, където изненадан откриваш, че

всички улици извеждат към теб самия? В началото на деветнадесетото

столетие? Или през 1049 година? А може би днес: сред опасения, по-ясни

от упованията? Какво се бе опитвал да ни напомни: че думите не бива да

бъдат патерици, които си разменяме само в мигове на самота? Или

копнежа по далечни адриатически заливи, където художественият образ

се ражда от само себе си – майсторът на салтоморталета, които не убиват,

а разширяват света?

 

 

     Бавните води на Некар; оловно ниско небе; дремота. Отсреща: островът

с алеята на старите платани – край количка за боклук градинар храни ято

гълъби. Миговете тук текат бавно, в протяжност, отброяваща възрасти. Но

чия възраст отброява къщата на дърводелеца Цимер – боядисана в жълто

семпла сграда на фона на внушителните протестантски здания вдясно, с

островърха кула, замислени прозорци, скромна паметна плоча вляво от

входа; сграда, заслушана в ромола на реката край малкия кей

за малки лодки.

 

 

 Аз не съм им нужен, бе писал за съвременниците си. И бе добавял:  Ти

виждаш занаятчии, а не хора, мислители, а не хора; свещенослужители,

но не хора; нима това не прилича на полесражение, където ръце, нозе и

всички части на телата, накълцани, лежат наоколо, а пролятата кръв

изтича в пясъка? Неговият свят бе светът на древна Елада, възпяващ

взаимната близост между богове и хора, близост, недостъпна за

бюргерските сюжети. В поредните му дни негов приятел го бе видял

непознат, смъртно-бледен и ужасяващо болен, с блуждаещ и див

поглед, със сплъстени коси и брада, в одежди на просяк.

 

 

До края на дните си Хьолдерлин е приютен именно в тази жълта къща

край тюбингенските брегове – той, човекът без нищо земно. Интериорът

наоколо ще да е бил същият и през онзи 7 юни 1843 година, когато

поетът умира, изпратен с лавров венец от тюбингенските професори и

студенти и от неколцина приятели. За да го забравят – после. Него и

онзи стих от “Към надеждата”: “Къде си ти? Живях аз малко. Лъха

студ от мойта есен ранна.”.

      Един човек с ключ, за който не съществува врата.

 

 АРГО

              

При извора – въже на кораб, а корабът го няма.

Отплавал някога, обратно как да се завърне.

Ако платната хлътнали ветрец за миг опъне,

от болка корабът ще протрепери само.

 

В очакването каменни, гребци без глас се молят.

От мисъл за море дори душата им е синя.

Разцъфнали весла във пясъка – от хиляди години,

и ромон на вода ечи от всеки облак.

 

Безкрайна суша днес от миналото ни разделя.

И тук, край извора, тъга водата ми нашепна.

Надолу във пръстта една след друга капките полепват.

И над завръщането неочаквана трева се стеле.

 

Нима затуй посрещаме дъжда като знамение?

И сред връхлитащите мълнии какво очакваме да видим?

Вода – на тласъци, и с нея неясен тътен иде,

сякаш в прокъсаната тишина весло на кораб стене.

 

В съюз със капките!... До корените на дъжда тъй близо,

че ако падне гръм, връз нас ще е – дълбоко тайнство

в докосването на водата с въздуха и в шепота на пясъка.

И светлинка, илюзия за дом, проблясва в извор.  

 

 

 

 

 пауза

 

 

 

 

 

 УТРЕ

 

В утрото този град само се преструва на стар.

Тук – с изгрева – дори стъпалата

на амфитеатъра произвеждат кислород.

Тук щерните с плесенясала вода възпяват

блестящи от чистота мисли.

Мога да се изкъпя.

Аз и моите гладни сетива (цяла нощ се надяваха

                                                      да ги нахранят

експонатите в музея по археология).

Аз, сит сега, но на билки от утринни дървета.

Току-що роден в двора с катедралата – и желязната му

ограда с остри шипове.

Току-що роден

в клокочещата светлина, която, заслепявайки,

                                                                   ме наименува;

                                                                   за да извикам:

най-после аз зная кой съм!

              И да полетя в разсъмването, щастлив завинаги

под звъна на слънчевия часовник.

              Завинаги над върха на хълма.

Историята от хилядолетия споява копнежа си по небето

с кръвта на гълъби.

                   

                                                             

 

 

 

ЕДИН ГРАД, ЕДИН ФЕНЕР

 

Самотен, на границата между очарованието и безразличието,

колебаещ се да направи съдбоносната крачка,

   нима човек си остава там завинаги? Какво се надява:

   да изследва нещата от света през единствен прозорец?

Наистина вярно е: пътешествията не съществуват, а големият смисъл,

подир който тичаме, стои току пред нозете ни. Пропасти в ауфтакта

между две ръкостискания. Признания, зад които думите крият

   ножове. Страдания, причинени не от самите неща, а от

   представите за тях. Втълпявани познания за

   човека според посоката на

   отсъствията му.

Един град, един фенер, една къща – опорните точки на географията,

където минава животът ни, оставяйки подире си своите въпросителни.

Къщата все едно коя е. Но градът е отново тази седмогърба камила,

върху която човек би бил щастлив, ако

   само мерне побратим. Там някъде, отвъд, са чезнещите зад хоризонта

   села. Дошли, за да ни убедят, че

далечността не размива, а умножава пространството в една миниатюра.

Където щастието е за всички, а мъртвите не отсъстват от живота.

Тук – сред тази миниатюра, изрязана в правоъгълника на

   един олющен прозорец – всички пророци на света и

   всички летописци на света се оказват в един ъгъл.

Отминавайки, нека ги оставим там.

 

 

 

 

 

 

 ГРАДЧЕ

 

Защо му е да си играе на удвоена свобода,

в единствено число пристигането ми възпява.

Какво призвание – да съм четец на посветени партитури.

Да колекционирам гледки, безплатно съзерцаващ

                                                                         сред площада

пауна на фонтана с разперени пера.

Тук мойта горделивост на подскоци по стъпалата

                                                         на хотела се изкачва.

(Преди да я опровергае есента

с разжалваните си дървета.)

Размерът тук на моите отчуждения е с дължината на една

                                                                             пресечка,

където с лекота откривам

                                        картата на нови континенти

в релефа на един случаен зид. И с лекота я губя

край къщи със напукани стени в усилието си

                                                                 да се прегърнат.

Те, зазидани движения на чувството да съм свободен.

Аз, казващ това сега, което ми е на сърцето.

Аз, заспиващ после върху възглавницата на една щастлива,

                                                         но последна гледка.

Отвъд която няма нищо друго, освен – оттатък перилата

на балкона – силуета на майка ми.

                                            В един дом –    

                                завинаги –   

с изтръгнати от пантите врати.   

                                                                                      

 

 ЕПИЗОД

 

     

     Един обърнат навътре човек. Кого ще повика?

 

 

     Помниш ли: докато наоколо бе търсил овеществени прилики

между епохата на Калвин и епохата на Дантон, между огнените клади

и свистенето на спускащата се гилотина, отсреща миячите на

крайбрежните алеи чистеха утринта от натрупаните предния ден

невежествени страхове. Там описанията на някогашния Страсбург

в средновековните миниатюри на Хортус отстъпваха място на мириса

на влажна пръст в пролетните градини. Там –  

  докато се бяхме питали: по какво се различават домът, който е

  посрещнал госта, и домът, който току-що го е изпратил –

вече знаехме: когато дойдем отново, тази врата на кафене “Монмартър”

повече няма да се отвори за нас същата. Откровената светлина, идеща

из кубетата на катедралата отсреща, ще се спусне над нас друга. Там,

където бяхме само трескави събирачи на гледки,

   далече от майсторите на примки вместо на френски шалчета, далече

от спомена за плотове, върху които нечии инструменти не престават

 да дялат малките грозни божества на омразите си.

 

 

    Ние, които някога бяхме копнели да владеем света, тогава,

сред онова случайно елзаско кръстовище, всъщност бяхме разбрали, че

винаги сме били вън от света. Невиждащи в своята претенция как

и сега горе, над силуетите ни на излишни хора, не престава да стои тя,

Богородицата от манастира “Сент Одил”, която може

едно-единствено нещо: без да наставлява,

      да благославя.     

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци