Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Осем нови стихотворения от Лъчезар Лозанов

08.03.2012 3

Става дума за любов, история, личен крах и вселенска неудовлетвореност, но това е поднесено с горделивата енигматика на изстраданата ерудиция.

Лъчезар Лозанов е роден през 1953 г. в София. Завършил е българска филология в Софийски университет /1975/ и журналистика /1984/. Работи във в. “Българска армия”. Издал е три книги: “Скъсай опаковката”/1995/, “Звярът” /1999/, “Иго” /2002/.
Ето какво пише за последната му стихосбирка Бойко Ламбовски: “Лъчо Лозанов, без да е сред медийно най-утвърдените имена, е достатъчно познат на ценителите на изящната словесност у нас. Книгата му, както и търсенията му през последните години, е сложна смес от сарказъм и патетика като похвати на авторовата реторика, обслужващи идеите му за търсене на нова идентичност – както своя собствена, така и идентичност на ставащото с езика и страната ни тук и сега. Моите симпатии са на страната на определено оригиналните историко-хипарски меланжи, създаващи нови топоси в нашата собствена митология. Става дума за любов, история, личен крах и вселенска неудовлетвореност, но това е поднесено с горделивата енигматика на изстраданата ерудиция.”

 

 

 

Колумбарийни клетки

София – новосъздаден град
паяк в паяжината Балкански космос
сам от катастрофи.
Всяко име и квартал
влачи беломорски тракии,
македонски карантии или цигански кланета.
Да си роден във него
е като да си с нервни възли,
ж.п. прелези да те събуждат нощем
и болят -
стави преди свъсени сезони.
И малките колумбарийни клетки
които пазят майка ти, баща ти,
да са пропуснати от гробищни вандали,
а опитомени червеи отдолу
порции навалица да гълтат
с метални гърчове.
Но той, градът, е пущинак и гърбав,
ако ти - затисната в кутия – си сгъната
подобно сребърна верижка.
Лицето-медальон е скъсал някой
и аз по мириси усмивката възстановявам.

 

Масловидният метач

Как от весел човек, шофьор или чичо
някой ме дърпа насред улицата,
насред изхвърчащите павета.
Не съм земетръс,
вътрешната ми меланхолия удавя
каверните отвътре.
Стоножка съм – с 40 пазарски чанти в ръце
с очи и отзад
за магазини и хубави жени.
Нещо ни заобикаля и клокочи –
раздават резени от луната.
Парцели, превозни средства гласят
но все още съм долу с 40 чанти,
ръцете все по липсват
обувките не са толкова много
очите спускат кепенци едно по едно.
Но съм аргус –
съпротивлявам се на съня,
месото увито в унеса
зад рафтове, лозунги, знамена, етикети.

Как ще ме дръпнете по средата на улицата.
Пия кафе с жената, с децата,
със съседката или масловидния метач.
Не с марсилези, коктейли молотов
галя бакърения корем на казана,
докато
юзчетата очи звънят.
И се съпротивлявам
докато ръцете ми от 40 стават 2,
многото метални крака – протези.
Фасетите гаснат. Накаляват острие срещу мен
до червено.

Все още съм неподвижен, с побелели скули.
Не злоупотребявайте…
Търпението се напои с масловидни значения.
Не този огън, не този огън…

 

Втечнени улици

Минавам единичен проектил
разкъсвам улици – тъкан от представи
за града, оплел се в твоята глава
накъсан и втечнен.
Не е най-световния град, но
наречен на мъдростта –
надежда – кварталът от 60-те
потребността да съм жив
сред глутници
хора.
Въпреки измрелите
приятели и любови
не най-добрият град, но
заплетен в своята единственост,
ме прави пластмасова бутилка.
Запалена се стича – да зарази всичко
с петролна същност:
пътеки – изгаряне 3-та степен,
обезобразяване, гримаси все 3-а степен.
И твоите втечнени целувки,
запалени върху някого отвъд света,
така малко казват за усмивката,
за мъдростта и надеждата
и заровените римски улици отдолу
през които протича металния кон -
едно копие не чупи своя връх,
разкъсвайки тъканта на кръвоносните ти представи.

 

Гауди и аз

Препускайки през алпите от пара
скрепен върху въжета въздух -
изпуснат върху острието на Гауди бях,
бях устните и стъпалата на Дали.
Разрязаха ме и кръвта потече
на барселонското летище
макар че никой не видя
къде и колко съм разрязан.
Като хавлия подир употреба
София се смачка в куфара.
Без да те е еня си отиваш,
гърбом
към мизерията, безпощаден
към възможни съучастия.
Потъваш сред приятели и фрески
усмивки, магистрали, катедрали,
– живот се къса, и живот притичва.
Неизтощимо и забележимо
сред болните ти вътрешности просветва
гореща  точка.
Убождането – болка и лекарство
незабележимо, семето й със камшиче
приплясва, наедрява и изтласква
блестящата средиземна щедрост.
Петната на живота ти престават
да бъдат смрад, и ярост, и несрета
понеже слънчеви петна играят
по устните на Витоша. И казваш:
кога ли ще се свърши Барселона.
Дребнеят
ошмулените ни павета в жълто –
със кестени и някакво клекало.
Ала докоснат от Дали - на кон и йероглиф
ги сторвам. Прещраква
секретна комбинация в сърцето.
Какво лайняно нещо е сърцето -
ластикът напукан и нескъсан
дърпа наобратно.
Устните Дали
допират профила отвъд небето,
да изсмучат
животът ми почупен и ръждясъл.
Титаниев пирон забива
в костта на коня пак Пикасо,
уста раззинал със език и меч
да опасе градинката кристал
и кестените на сърцето.
Какво лайняно нещо е сърцето…
През синусите на Вселената
изтегля своя фараонски мозък
преди да ме захвърли върху алпите от пара
овързан със въжета въздух.

 

Прелитане

Вървят вагоните на мрака
а в промеждутъците им през август
стопяват се на къмпинга листата
гърба и, оргиите, сетивата.
И пътя, недовършен сред гората
морето хладно и плешиво
а загубата не е изгрев
и залез не е, но напомня
че лятото не е безсмъртно.

 

Границите на телата

Тъй дълго се потапях
сред средиземноморски чудеса
че някак си изгубих власт
над видимо и безгранично.
Да се прибирам в границите на телата
пред бъбреците златни Александър Невски
и сред червата спазматични с автобуси
изпод гърбицата синя, вързана от искър.
Искрен и неискрен животът се тътрузи
и изтрива сердика от камък
растение, което задушава
миризмите от екзотика и гордост
на световните пристанища и жажди,
змията дребна с ябълката ярка.

 

Неизбежно място

С крака облени в сперма
блестиш на хоризонта.
И скоростта те врязва
в мравуняк от усмивки,
не знаеш - а работят
по своите тунели – цариците в полето
сред мърдащи купчини.
Все тъй ни умножават
върху тъга и болка
изцяло ослепели.
Със мургави крака притичва
гола спиритична песен,
изтръгната подобно
от гърлото – гергина.
И от вагината й синя
безмерен въздух с птици
изригва стъклен, лепкав
към мозъци сред пясък,
сред дюни и влечуги
и с дробове от азбест
през тумори и стъпки
на неизбежно място
прикляка и се моли.
Крака блестящи в сперма
но коленичили сред миди
и режещи черупки.

 

Изцяло

В метрото влязоха
бял сляп и лабрадор, искрящо чер.
Без дума
освободиха се места наоколо –
невиждащия седна,
кучето подложи лапа,
сложи глава, взряно нейде в себе си.
Стояха уязвими,
облечени в непоканена доброта,
всеки поотделно прикован към своя точка,
но поверил се на другия
изцяло


 

любов, енигматика, неудовлетвореност, Бойко Ламбовски

КОМЕНТАРИ

Анонимен  19.03.2012 09:27 | #3

Радвам се‚ че прочетох‚ поздравления за автора!

Анонимен  17.03.2012 19:04 | #2

Е‚ чак пък \”личен крах\”‚ чак пък \”вселенска неудовлетвореност\”! Твърде апокалиптично звучи за поетичните конвулсии на една душевност‚ която въпреки своя романтичен наивитет‚ винаги е намирала основания да съхрани стожерите си. Стихотворението \”Гауди и аз\” е безспорно постижение.

Анонимен  14.03.2012 00:28 | #1

Бъди честит‚ Лъчезаре! Който може си го може! Драго ми бе да надникна в поетичните ти измерения и да се въодушевя от мисловните ти брожения! Дерзай в изящната сътвореност‚ не се давай‚ а давай всем нам да се възторгваме от прозренията и находките на ближния‚ докато можем да забелязваме‚ да чуваме и да отговаряме на всяко по-светло послание към всеки от нас и към Всемира. Очакваме нови вълшебни срещи с твоето перо и с неспокойния ти проглас към храма на истината! Твой съратник: Вальо Стамов

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Атанас Згалевски - колажи от живота му

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"