Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Не може празникът без мене да започне

13.01.2018 4

Изречения от 1977 до 1982 и картини от Доди Павлова

 

Какво да ви изпея за спирачките? На тях живота си дължи
и пътника пред светофара, и велосипедното ни детство,
и пасажерът, дал аванса си, аванс пред времето да вземе
върху седалката на самолет. И онзи, който трае коловозите,
мълчащо хулещ, вбесен направо, но – възпитан и страхлив,
и оня, дето никога не е пътувал и не смята да пътува, макар
да е мечтал понякога и за това... Какво сме ние без спирачките!
Ще глътнем по инерция чашка повече, безсмислено ще хлътнем
по кокетките, безмилостно ще сгазим слабия, безсъдържателно
ще се държим с по-силния... Какво изобщо можем без спирачките?
Та ние сме децата на века – да се огледаме: два ходилни механизма,
два фара счупени, тръби, гориво безнадеждно, кормилна част,
олющена боя, седалки, чаркове и – да! – разбира се, спирачки!
И още на какво в живота ни ще сложат крак спирачките?
Нима ще хванем за юздите любовта и в името на бъдещите грижи
ще се откажем от децата? Нима когато трябва да се стреля на месо
срещу Смъртта, ще спускаме предпазителя тихо? Нима ще се опитаме
да дръпнем внезапната спирачка на Земята, защото скоростта й
струва ни се превишена? Или вселенското движение ще спрем,
защо е насрещно? И всичко – все за истинското благо на Човека?
...Аз познавах един спирач обикновен, за който хляба беше спирка
принудителна, недоброволна спирка „по желание“, той, същият,
герой, не, храст в декорите на XX век, той, спирачът доживотен,
спря спирачката си лична... Какво ли стана? Какво ли му се случи?
Ах, любопитство лакомо към ближния! Пиян и плачещ, той изрече
туй, което аз записах без спирачки, и двамата сега сме на ремонт.

Хайде да разходиме ботушите, ботушите, твоите
нови ботуши – ритат за разходка - нищо,
че мазолчето пищи - ще млъкне. Моите обувки също
плачат – виж как набиват крак в нозете на пощадата,
колко са им стари вратовръзките и колко гушите им
са увиснали - от есента... Ела да ги разходим
по крайбрежието на света, край лигите на тихия идиот
- морето... Хайде, скачай в устата на ботушите - 
натъпчи дъха им до петите, в гърлото им заседни!
Стига милосърдие! Скъсай им подметките, разлепи им
 здравето,само да сме здрави! - давай! - само да сме
здрави да издеяниме, само да не се отпускаме
до двуметровото спускане... Само да не ни застъпи модата - 
да хленчим, да се кълчотим... Само педя да сме по-високи
от душите си - нищо, че сме педя целите - целите ни
с педя да не мерят, хайде влез в червата на ботушите,
размърдай жълтата им кожа - ахкат! - изпъчи си бюста -
страшна си! – и недей да се въртиш смутено пред
козметичния салон като пред публичен... Влизай!
Влизай, дявол да го вземе!Толкова трудоденонощия
си плакнала пране и си мила мръсотиите във банята,
че ако поискаш някога да ти платя, както плащат
на жени за чистене на къщи, аз ще трябва целия да се продам.
целите си да продам или да си пръсна патетичноглобуса
на площада,пред Мавзолея на нашата любов...
Хайде, котараче, скачай в чизмите! Знаеш ли
небето откога ни чака?

 

Не може празникът без мене да започне и аз дойдох
- с две змии на кълба в очите, с две зъбчета зелени
във зениците, с две камшичета, разцепени от бяс... 
Едното от челото ми кръвта ще лиже, а другото в устните
ще ме целува, когато празникът започне да бесува, да думка
с тъпани, с гайди да пищи... Не може празникът да ни отмине
- не става дума за проблясъка на чашата, запратена в тавана
на душата... Не става дума за безсилието, извикано да ни спаси!
Ще видите пиянството на трезвите, ще видите огромните тела
на бъчвите. с ребра, разхвърляни на двора... Небето пак ще бъде
смъкнато, изпрано на реката, бито, и на тревата хвърлено да слуша
как крачат мравките безсмъртни към леговището на смъртта!
Ще дойде празникът. И той ме праща да съобщя, където трябва
и на всички други, за които празникът не съществува! Пригответе си
наздравици - последните наздравици, макар да сме привикнали
със тостове за бъдещия по-добър и по-добър, и по-добър, и по-добър,
и по-добър, и по-добър живот. Дойдох. Видях. Предупредих. 
Спомнете си забравените тържества на тайните. Спомнете си
забравените песни. Спомнете си забравената кръв… Спомнете си,
защото празникът ще ви разпита всички!

На централна гара, в центъра на закусвалнята, пияните железничари
пият двайстата си бира...Случайните момчета пак ухажват Диди,
хубавата Диди от бюфета, надигат стъклените си фанфари, възторжено
тръбят и пак пред касата се бъркат за стотинки... В края на работното време,
в безкрая на работното време часовникът стои разкрачен върху табела
"ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!"
Но стиснал в шепата цигара, издухва в пазвата си пушек един каскет
- отчаян и помътен - след празничния труд облагородяващ... Дежурният
милиционер не пие - служба! Вдига рамене, решително отказва да целуне
Диди и шишето... Другарят Йончо Вълов Йончев се е загубил пак
- да се яви веднага при диспечера... Неуспелите актьори стават диктори,
преуспелите простаци са диктатори. И динозаврите са същото - част
от вселенската мутация - Човечество... Голяма работа! Отвън във чистата
чиния на луната огризките от кучешката радост  фосфоресцират вече...
Заведението трябва да се помете, другари! Ако обичате! Ескалаторите
разпиляват всички... И всеки може да се движи - надолу - към небесните блюда, 
нагоре - към звънеца на живота.

 

Сънят е вдигнал своите клепачи - зяпа: търговците бълнуват будни,
сметките пресмятат (и решетките), първите мекици на деня отдавна
са напудрени и дремят в тайнствените входове на градските стомаси,
софийските момиченца - танцували в прегръдки мъжки цяла нощ, до сутринта - 
как сладко си доспиват... Безмозъчният пак върти език в опашката
за свинска карантия, викарят, дето вика "Да живей труда!", зад своето бюро
е вече, (пред бюрото на Мълчаливеца) рогачите са сложили невинните очички
на покорството, машинката за клюки още не е включена - още се прозяват
навивачите, - кафенето е затворено... Кой казва, че Делничната ни поезия била
обезлюдена? Кой казва, че Поезията на делника е безпроблемна?
В този час не знае никой още дали праведникът Павел, и праведникът Петър
не са най-после правилно преустроени във апостоли, не знае никой още дали
властникът от вчера днес ще се събуди властник, не знае никой още
снощи броеницата на съвестта дали не е изчезнала от касата служебна,
не знае никой още дали личният шофьор на личността не се е сетил най-после,
че е личност... Не знае никой в този час - защо завиждам на осмицата
за двете нули, защо на нулите изобщо не завиждам... 

 

 Мой малък, уплашен по рождение човек, ти си връхна дреха
на душата ми, ти си жестоко изключение в синдромите на тоя свят...
Мой малък уплашен човек, вкопчен в опашката на времето, положителен
антигерой на епохата - все едно ли е нищожен ли си, или унищожен?
Ти участваш в хаоса, в движението - от къщи на работа, от работа в къщи,
ти имаш собствен слънчев часовник и собствен малък уплашен човек,
но зависи ли нещо от теб, щом си зависим от всичко? Мой малък, забравен,
готов за подвиг човек - аз не съжалявам лудите си братя и никога не съм
се хилил на хората, замислени за цвета на небето, нито на глупаците,
загрижени за теб - мой малък, много малък и много уплашен човек!
Нищожен или унищожен може би е все едно? Ти знаеш за какво живееш.
Но знаеш ли за какво ще умреш? И като те гледам, забързан за никъде
как си загърбил звездната карта над себе си и как ако спреш, все изправен
стоиш, с ръце в джобовете, с лице към стената на живота като в обществена
тоалетна, аз се питам: защо така е стегната душата ми в този бял
и много мръсен шлифер?

  

На улица „Манхатън“ каруцарите и без коне живеят като каруцари.
На улица „Манхатън“ в антикосмоса на нощите има нещо ново:
бензинови талиги, панелени конюшни, асфалтови полянки,
нов квартален отговорник.И аз. Парашутист, довян от вятъра на възрастта,
попаднал в леговището на чудовището, в гърлото на безсловесните,
между кокошкари, гълъбари и хамали, където всеки ден децата слушат
как стругарчето от „Осми март“ избива най-редовно кучешките зъби
на жена си, където бившите свинари се освинват всяка нощ
и квичат най-често с нож забит в гърдите им... Унизително е да си спомням,
но, „който унижава другия, той и мене унижава...“ Унищожителят порасна:
дете-беля преди години, днес питанка от пара, куче от парцали,
сричащ ученик, повтарям: „Не искам да сравнявам малкото с голямото!“
Не искам с вас да ги сравнявам, те са смъртни и смрадливи, прости,
не искам с вас да ги сравнявам, те живеят между бъдещето и съня,
където бродят сенки-имена и имена във сянка. . . И аз съм смъртен,
но все пак някога ще се природя,и пак за тях на всички ще разкажа,
и пак за тях на всички ще разкажа, защото между мене и света
е спряла улица „Манхатън“ и аз завинаги съм в плен на лабиринта
от убити времена, защото аз не съм човек, защото аз не трябва повече
да съм човек, защото аз не мога да съм повече човек,
защото аз съм вече Румботавър.

 

 И няма смисъл от безсмислия... Туп –туп, туп – туп...Труп.
Изтичаш. Душата капе, разкапа се и вече се оглеждаш до ушите
в локвичката на душата... И никакъв хранител-ангел, и никакъв рогат
спасител, дявол да го вземе... И няма кой да ти подскаже, че в тоз потоп
допотопното спасение е Ной! (Добре, че се научи да гадаеш!)
...Трябва да започваш – птиците (от чистите и мръсните по седем),
гадинките (от чистите и мръсните по седем), надеждни семенца и клончета
(по две от всички), и себе си (единият, разбира се!)...Хайде, дърводелецо,
 дълбай по-бързо лодката, дълбай, дълбай и си кажи молитвата: -
да не те обърне бурята, - да не те облази паякът, - да не те поблазни
птичето, - да не те усетят мравките, - да не ти отнемат хлебчето,
- да не ти напият стомната, и както спиш - по навик - с уста отворена
за всичко, да не погълнеш смок! Дълбай сега, че съмва, че утре, когато
с лодката се люшнеш върху вълни от рамена, по стълбите додето
слиза черната ти лодка, съседите ще почнат да разказват, че тук живял си
без адресна карта, че смъртта ти е дошла да те глоби... Животът може би
ще й плати, но ти дълбай, защото всичко се руши и времето прелива
в твойта чаша, от вечността ръцете ти отпадат, и не Отвъд, а тук неумолимо
се разпада и твоята душа на две полудуши...    

Пълнолудие

Плачът на котките вечер кой дирижира? Край кофите смет кой е
подхвърлил кърмаче? Родил се е някой или някой умира? Нещо става,
 щом хищникът почне да плаче! Сякаш оплаква своята участ тирана,
сякаш горе не свети луна, а кандило, сякаш за сития вече няма прехрана
- сякаш хор от палачи плачат за милост!Трябва веднага навън да изскочим
- със лай! И като хапче сърцето си за изхрачим: кой дирижира този
гладен и гнусен гуляй? Кой! Кой! Кой! Жертвите страдат -
а убийците плачат! Сякаш...

 

Пълнолуние

Пак този мрак, пак тези фракове черни, пак тези пагони, този плач, този смях...
Кой развява косите на факли червени, ти ли, змийско сърце, зелено яйце,
пулсиращо в мене... Ето – прогнилият зъб на нощта се изкачва нагоре, ето
– пада небето с кикот, писък и грак... И с очите на котка ме гледа сляпото време
как се отцеждам до капка от вселенския страх... Нека пее смокът, на клона обесен,
отвесен, нека се люпи лютивият дим от леглото на огъня бял, кой позволи
на страха да ни сплеска с люспести длани и да ни стъпче с петите си
в лунната кал. ...Този мрак, този смях, тези хрипове странни, тези тълпи
от тапири ревящи, този вой на сганта, те крещят от дъната на спящите
вълчи капани, те прииждат, долитат, връхлитат към нас и с прехапан език
бият лудите глухи камбани: тряссссс! тряссс! тряс! 

  

 Черен връх

                                                На В. А.

Допълзяхме до нищото и вече се спускаме. От дъното на безумието
до смисъла на безсмислието. Оооооооооооо! – какво дълго ехо! Дръж се
здраво за въжето на гръбнака ми – падаме! Всяка нощ в себе си  и пред
себе си – падаме! Аз настигам майка си във фунията на безвремието, ти
летиш след душата си към брега на соленото езеро... Сякаш сме алпинисти
– слизаме и взаимно се подсигуряваме – падаме! Липсва ни кислород
– падаме! Халюцинация е, че живеем...Но сме далече от смъртта,
щом се смееш понякога... И от очите ти падат снежинки – големи като лавини...
Те ме затрупвате ставам за тебе невидим. От вледенените ми дробове
търси изход бялата мишка... Това е моята обич. Превърни се, моля те, в котка,
и отново я искай! Стисни я със зъби и си кажи: „Трудното мина!“ Няма нищо
над нас. И под нас едва ли ще има. Вече нямаме нужда от мечти и мускули...
Нас ни очаква само голямото, най-голямото спускане.

Хвърчило

Юююююююююю, господи! Чуваш ли как цвиля? Аз съм последният спомен
за кон, прелетял над старата Конъовица! Аууууууууууу, майчице! Чуваш ли
как вия?Аз съм последното дворно куче, отвлечено от кучкарите, отровено
от санитарите,убито от крадците на гълъби! Чик! Чуваш ли. Мой дух? Аз съм
най-самотнцят врабец,последният квартален храбрец, който ви кълве
от черешите, който ви пази от гъсениците,който ви съчувства, който ви
чувства близък... Чик! Кич!Чик-кич!Животът тук завършва,
откъдето започва. Смъртта шета из къщите и събира икони, снимки,
стари дрехи, желязо,времето изкуствено се развъжда, изкуствено се опложда,
 изкуствено се храни, изкуствено се убива. Улицата е общият хол, Хайд парка,
улицата е къса като джобно ножче, забито в сърцето на съседа...
И нощта тук е тревясал сън, сред който цъфтят писъците на утрото.
И няма милост за никого – ето файтоните с убитото детство, ето каруците
с мъртвите каруцари, ето катафалката на кучкарите с телени примки.
 Ето и червеният ковчег на Мария— ето го! Няма никой да се измъкне
от изкуплението, колкото и високо да се издигнете, колкото и далеко
 да се заселите,колкото и дълбоко да се окопаете, колкото и внезапно
 да си отидете – ето го, ето го, ето го – червеният ковчег на Мария,
 тържествено и безшумно, безмилостно се поклаща, пристига,
надига се Мария, облечена в бяло, и ни вика с пръст, на който
е кацнала калинка:кой от вас  за мен ще се ожени,кой от вас, кой...
И към гроба й калинката полита. . .
...Сега ще можем ясно да си спомним което сме забравили и всички пак
ще се събудим в двора на детинските просъници, под дървото на бъдещата
неизбежност, във себе си – заспалите завинаги... И тъй до вечерта, в която
ще разтвориш за последен полет свойте пръсти, но вместо рязко в утрото
да дръпнеш, стоиш невидим в клоните заплетен като наказано за чувствата
хвърчило, като наказано за чувствата хвърчило, като наказано завинаги хвърчило... 

 

Звънец

Додето джапа с посинели нозе и подсмърча под стрехите дъждеца, ще скъса
синджира небесното псе и ще изохка в съня си мъртвеца. Додето светкавици
съскат отвън и се кикотят устите на мрака, ще стрие стъклата първият гръм 
и тишината ще млъкне прегракнала. И удар ще срути вселенския зид,
и ще раззинем гърла онемели, на две ще се сцепи въздушният щит
и ще запърха в гърдите ни хелий... И някъде огън ще вирне глава,
и ще се впият в очите ни нокти, ще лумнат косите ни като трева,
и ще падне месото от кокала... Ще искаме всичко това да е сън,
да се събудим в чаршафите потни... Ще хрясне обаче последният гръм.
И ще престанем да бъдем животни.

 

Най-големият смисъл е да мислиш, дори когато всички си мислят,
че мислят, когато мислят като един, когато всеки мисли само за своя мир
и е загърбил вашите войни, дори когато всички те мислят за малък,
за уплашен, за нищожен, ти бъди голям колкото можеш, във всеки миг
бъди голям и дори когато се впие в тебе страхът, ти му кажи: Помощ! Огромен съм!
И дори когато те си мислят, че те убиват с удобства, че те превземат с устни
и хоботчета, че те пипкат с пипала и пръстчета, когато ти викат ууу и ура,
когато те давят в улеи и елеи, когато са завързали отзад ръцете ти
и са те изправили гол на стълба, ти мисли, ти мисли, че си свободен, че си освободен,
по-свободен от освободения, по-освободен от всякога, дори когато те материализират
отново Отвъд, ти мисли за мислещите си съмишленици,
за съмишлениците на мислещия мир, за милостта си към милозливите,
мисли за тези, които храчат врабчета от кръв, за да имат гълъбите какво
да кълват!

Изтичат в улея човечета, изтичам аз, изтичаш ти, на охлюва въртопчето
ни връща по-назад във времето, но няма въздух – в миналото е като сега
– оченцето на спомена сълзи, като прашинка в себе си навлизам
през сълзопроводите, нахлувам в стаите на мозъка, отварям им вратите
и ги затварям, празни стаи, ограбени семейни гробници, малки
като портретчето на четвъртата стена, с мъждиви крушки и умрели вестници,
тъмно, тъмно, тъмно,тичам от стая в стая, няма никой в моя сив
железобетонен мозък, няма ме, и спомена за мене вече е заминал,
или е изтрита сянката, и няма плъхове дори, може би в последната килийка
ще открия знак за себе си, корабът, така ли беше, минус корабът,
който ще ме отведе и ще ме превърне в мисъл, и за какво е този град в главата ми,
питам ви, защо е всичката вода и хляба, виното и въздуха, а ги няма живите,
за какво ми е тази мъртва планета върху раменете, за какво ми е това небе,
съдрания чадър на космоса, кажете, вие, които материализирате идеите
чрез своите апарати, вие, измисляни на мечти, и убийци на мечти, кажете.

  

 В празна стая на пода е седнало по турски голо дете. То е с гръб към нас,
подпряло е брадичката с юмруче, мисли. Квадратът на пода се издига в конус,
стаята се превръща в малка прозрачна пирамида. Детето плува в прозрачност
с главата надолу. Като ембрион в корема на вселената. Детето е
Абсолютната самота. То е повече мисъл за дете, отколкото човече.
Конусът увисва във въздуха. По стените му се стичат вади пот. Похотливи
капки пот. В триизмерното утро кухият айсберг се преобръща и
се завръща в първоначалното си положение. Над главата на детето виси кафез
с папагал. Папагалът е говорещ. Младенецът се усмихва. Детето има старческо лице.
И продължава да се усмихва. Сякаш знае, че няма да се роди. Зад него стои Мария.
Чете очите на зрящите, чете отсъстващото им присъствие. Не го разбира,
не иска да ги разбере. Мария, едно познато лице, обезглавено понятие.
Старчето с лице на дете ни гледа зад железни решетки. Това е клетка
на зоопарк. Съществото в нея е мое братче. Сестра му я няма. Хензел
без свойта Грета. Кой ще схруска малкото му пръстче?
Детето в пирамидката ни обръща гръб. Върхът й разтваря триъгълника
на бедрата, детето е малък лаокоон в битката с влечугите на пъпната си връв,
то плува към изхода, плува към безкрая, плува докато се превърне в точка.
Но точката внезапна се завръща и превръща в уста - огромна, алчна паст
на вампирясала душа. Едър план. Стоп-кадър. Чува се смехът на астероидите. Край.
Следват надписи - полузабравени, полупознати. Камерата продължава да излиза
от спомена, минава пред екрана, летим на двеста метра над асирия, над онези
мъртви градове, които знаем от подобни полети, включете втората камера,
тя следи полета на първата, летим напред, към евангелието на евините хълмове,
към свещените води на припадъка, към микрофилма на косъма, към стената
на стенанията, към Бялото. Към много Бялото. Екранът угасва – Бяло. Жужащо Бяло.
Бълбукащ ултразвук, промиващ желанието за всякакво и малко състрадание.
КРАЙ. Лампите в салона си остават мрачни. Никой от зрителите не става.
Всички отзад изглеждат еднакви. Силуети. Продължават ли да мислят.
Или продължават да са мъртви. Отваря се лявата стена на салона и той
се превръща в тъмна дъждовна улица. Чуват се стъпки. Зрителите най-после
си отиват по домовете. След всяка крачка потъват все по-дълбоко в пръстта
и черепите им постепенно павират пустата улица.След малко едно
неизведено на светлото хлапе ще притича върху замислените павета,
ще се втурне през нощта и ще продължи нататък.

 

 

 Песента на врабеца

Намери се и за мен купувач, намери се любител на опасни врабчета,
дето врабеят на чети — мерси! Играчът поиска да ме извади като 4 седмака,
да смае глупака в играта на пойните човки. И дойде на този пазар,
и дойде на нашият птичи пазар, за да разгледа внимателно всички кафези –
който влезе – да не излезе. Ах, ето го – входа безизходен на моята клетка:
здравей, безстенно разчупено пространство! Здравей, въздух решетъчен!
Здравей, дажба вода ненапита! И на вас здравей, семенца – послушен инстинкт,
многобройни като митинг! Здрасти, клетъчен уют! Аз съм – кой съм? –
говореща птица,(защото не искам да пея) не само от момента на куката
залостила вратичката. Но веднага наобиколят птичката: гледат ме в лявото
око и с дясното ми намигат, говорят ми думи галени и гадно се хилят,
бъркат с пръстите си къси през пролуките към опашката, въртят пред лицето ми
своите прашки с чатали стоманени и ми подсвирват през зъби сачмени закани...
Сякаш аз съм папагал пропаганден! Сякаш аз съм щастлив представител
на семейство представително!Сякаш не съм извън забавните песнопения,
извън хорово подредените изпълнения, извън архаичните арии
под архангелски акомпанимент, извън състава на столичния биг-бенд!
Вън!
Аз умея да пея, но не трябва да пея. (Който пее, не мисли!).
Дошло е време да проговоря, в празничната говорилня е настъпил момента
да кажа: ...Но тук  започва трагедията – чак в световните хайд-паркове
ораторите немеят, не смеят да ме прекъснат, очакват, ослушват се – слушат ме!
 Изправени на уши, да не изпуснат, ако се изпусна нещо да кажа...
А в балканската столица София, център на петбуквените кръстословици,
кръстосвана от провинциални полумитове, кръстосвана от квартални сплетни
и предания – кофти! – никой към моята реч няма предпочи – чик! чик! – читания!
Сигурно ще трябва да ида в парка на Свободата и срещу най-глухата статуя
да си издрънкам душата!) Но аз не съм приказвач по събрания. Аз не съм
Мегафонът на мегафоните, довели ви до безразличие, до безличие,
до безприсъствие в наличие! Ето така: «Вие сте длъжни да слушате
— защото сте длъжни! Вие имате задължение да присъствате, защото
имате задължение! Вие имате дълг, защото имате дълг!» Аз съм...
...А на пазара мирише на скара и моята сянка увисва в небето петъчно
като оставено на самохврък хвърчило... Като скъсало синджира си дневно
съзвездие. Като дух на съсечен телец – убит за възмездие! Но аз летя.
Аз скоро ще падна. Но аз летя. Аз съм истината за птиците.
И не мога нищо да ви изпея. Не мога нищо да ви изчуруликам. Мога само
да ви говоря с глас на тревожен врабец,с езика на врабеещи чети, кацнали
над площадите, където още има дървета и плесенясали стари кубета,
и камбани, дето са бамкали и са вили вълци и псета...Точно там, където
преминавате спокойни като покойници, където стреляте с революционните си
чифтета. Точно! Нарочно! Безочно! Порочно! По врабчета, по гарвани и
по най-добрите приятели на човека! Точно над културния рай в центъра
аз ви дебна да се пречистя. Не съм дошъл тук – над боклукчийските каменни
кошчета да ви гледам цирка, да ви зяпам както до вчера, пред ангелите ви
да треперя. Аз дойдох не да ви уча – да ви отуча дойдох! (Ако улуча...)
На моите братя единствено аз преброил съм безброя. Като звездоброец.
Като гадател. Като приятел. Като брат. Като враб.Аз – издънка от рода
на археоптерикса, доживотен носач на живота, дякон в панихидите
на настоящите есени, дух на дракон зелен сред клоните на зеленокожите кестени...
Аз – врабецът, който пръв ще дам тон за предстоящите песни!

 

 

 

 Картините са от новата изложба на Доди Павлова в галерия "Българи", заснети от фотографа Ани Петрова.

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  15.01.2018 16:30 | #4

Без микронче задръжки признавам:наситих сетивата си с живопис и поезия.Поклон!

Анонимен  14.01.2018 00:42 | #3

Защо така е стегната душата ми в този бял и много мръсен шлифер? ”Мой малък‚ уплашен по рождение човек..” - Класика! Реалистична‚ болковзривяваща и въпреки това магична. Поетът е Поет‚ дори и когато пише!

Анонимен  13.01.2018 16:44 | #2

Аз дойдох не да ви уча – да ви отуча дойдох!

Анонимен  13.01.2018 10:32 | #1

Празник за очите и сетивата! Словото натежава като пита мед! Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Атанас Згалевски - колажи от живота му

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"